Unflushable

Мъжът в черно бягаше през пустинята, а стрелецът го преследваше.

Фенгазъм!

Тъмната кула, може би най-значимата и със сигурност най-дълга история писана някога от Стивън Кинг, ще бъде филмирана. Както си му е обичаят напоследък с подобни епични творби (Властелина, Хари Потър) един филм не стига, затова Universal и NBC, които са купили правата, ще направят три филма и сериал с поне два сезона.

Освен седем книги с обща продължителност няколко хиляди страници, епосът за Тъмната кула включва още един разказ, един интерактивен искпириънс (да, така се казва на бг), поредица комикси и „пътеводител“ в два тома, написан първоначално за личните нужди на Кинг, а после издаден и като книга. Освен това, 15 други произведения на автора са по един или друг начин свързани с историята за Тъмната кула и изграждат космологията и митологията на света. Така че материал за филми и сезон след сезон има.

Режисьор на първия филм и първи сезон от сериала ще бъде някой си Рон Хауърд, когото след проверка в IMDb установих, че познавам от една сюрия дребни, но някак симпатични роли. По-задълбочена проверка обаче показа, че „пичът с брадата“ както го знаех досега бил режисьор-титан с филми като Frost/Nixon, A Beautiful Mind и Willow в CV-то. (The Da Vinci Code ще се направя, че не съм го видял. То от веднъж не се става.)

Сценарист ще бъде Akiva Goldsman, чието име също чувам сякаш за първи път, но и той се води велик. Пичът специализира в адаптирани сценарии и с тревога виждам, че на съвестта му тежат искрени осакатявания на литературни произведения ( I Am Legend), бози (два Батмана от старите — Batman & Robin и Batman Forever) и сценарии по книги, които уважаващ себе си разказвач не би следвало да докосва и с прът (Angles & Demons, The Da Vinci Code).

Увереност обаче ми вдъхват следните два факта. Първо, Кинг е един от писателите, които могат да си позволят да настояват за контрол над крайната продукция и го правят редовно. Така че всичко, което ще видим, ще бъде одобрено от него, а той знае най- достатъчно добре. Второ, почти изключено е проектът да мине без участието на Robin Furth, автор на гореспоменатият пътеводител и единственият човек, който знае за Тъмната кула повече отколкото самият Стивън Кинг.

Сега остава само да направят и игра по Тъмната кула.

Безсрамната почивка от 2 месеца (на 2 пъти по 1) на Хаус и Касъл ме принуди да запълвам с нещо ново и така попаднах на 3 нови сериала, за които още не съм сигурен дали ще се задържат. Въпреки това ще те запозная с тях.

Започвам с Hiccups – смахнат канадски сериал за детска писателка, която в реалния живот е доста по-различна отколкото в книгите си. Нервните й изблици държат на нокти издателите й и тя е на път да ги загуби когато се среща със Стан – самообучил се ментор, който обещава да й помогне. Той самият е много изненадан, че след 6 месеца суша най-после има клиент и остава още по-изненадан когато разбира, че клиентът е богат.
Сериалчето започва добре и мога само да се надявам, че няма да се изложат в следващите серии. Гледай го или пък изчакай да ти кажа дали и нататък продължава да е приятно.

Dan for Mayor е за млад мъж, който изведнъж решава да се кандидатира за кмет на градчето си. Приятелите и настоящия кмет не го вземат насериозно, което не е чудно – той работи като барман в местен бар, през свободното си време играе на Ms. Pac-Man – единственото що-годе скъпо нещо, което притежава, а доскорощната му приятелка се жени за друг. След като най-после убеждава най-добрия си приятел да му е шеф на предизборната кампания, отива да подаде документите и се сблъсква с първата пречка – таксата е 1000 долара. Така става за смях в пресата и всички мислят, че ще се откаже, но той е твърд – продава играта и внася таксата. И всичко би било просто една голяма шега, ако в края на пилотната серия автобус не беше прегазил досегашния кмет и единствен опонент на Дан.
Със сигурност ще гледам епизод 2, макар пилотният да не е особено силен или смешен. И тук авторите са канадци, което значи, че актьорите не са ни вече до болка познати от други сериали.

Последният в списъка не е нито комедия, нито пък е канадски. В него ще видиш много познати актьори -
Peter Krause (Адам) си го гледал в Sports Night (Спортни новини), минисериала The Lost Room и в Dirty Sexy Money (Мръсни секси пари), и го харесваш много.
Lauren Graham (Сара) е готината майка Гилмор от Gilmore Girls (Момичетата Гилмор), която тук също играе готина майка, която след раздялата с мъжа си е принудена да се върне в дома на родителите си.
Erika Christensen (Джулия) може да не е играла на много места, но пък е много яка, а и има филм по Стивън Кинг във филмографията си.
Dax Shepard (Кросби) е брат им (в сериала, разбира се).
Сериалът се върти около проблемите им и отношенията помежду им, както и с родителите им. Craig T. Nelson (Зийк) играе баща им и ти е много познат, защото си гледал The District (Отделът). Bonnie Bedelia (Камил) е майка им, която няма как да не те кефи, все пак играе жената на Брус Уилис в Умирай трудно + участва в поне 3 филма по Стивън Кинг.
Monica Potter (Кристина) е сладката блондинка Лори от Boston Legal (Адвокатите от Бостън), която играе и главна роля в Trust Me. Тук е снаха в семейството. Женена е за Адам.


Освен тези 3, опитах да гледам и The Bridge, но не издържах цялата първа серия. Става дума за полицейско управление на име The Bridge, което е на границата между два квартала – богат и беден. Корупция, самоубийство, политически игри – това са само част от нещата, които видях в първия половин час. Ако те кефят такъв тип сериали, дай му шанс. За мен е прекалено сериозен.

За последен път прочете статията си. Виждаше му се готова. Направо му беше писнало от нея и искаше час по-скоро да я публикува и да не я гледа повече. Сам си беше виновен – беше перфекционист и не обичаше да публикува статии (или каквото и да е) без да ги е прочел поне 5-6 пъти, като всеки път намираше по някое дребно проблемче. Това го спираше да пише по 3-4 статии (или повече) на ден, но той се гордееше с работата си.

Този път не намери грешки и остана доволен. Най-после стигна до перфектната статия. Натисна бутона „Публикуване“ и сърцето му леко ускори ход. В този момент дори не подозираше, че това щеше да се окаже последната му статия…

Моят любим автор Стивън Кинг често използва този похват. Според мен доста успешно. От една страна това уж издава какво ще стане по-натам в книгата, от друга – не разкрива нищо съществено. Още по-хитри са изречения като Щеше да види Джейн само още веднъж или Посещаваше любимата си закусвалня за предпоследен път. Създават чувство за предопределеност, което много ми харесва.
(Тук за малко да напиша Създават някакво чувство, което не мога да опиша, но навреме се сетих за думите на Стивън Кинг, който казва, че ако има неща, които не можеш да опишеш, не ставаш за писател.)

Друг такъв похват показва изречението: Само два часа по-късно Пийт беше мъртъв. Задължително след него следва предистория, която още повече увеличава напрежението. И ако досега действието се движи бързо, изведнъж тази ретроспекция забавя нещата и ги заплита още повече – ако, разбира се, е разказана добре и има общо със смъртта на Пийт. В противен случай дразни.

В книга на друг автор – не помня кой, но не е толкова важно – се използва подобен похват, но с обратен знак. Не мога да цитирам дословно, но ще опитам да предам смисъла: Предварително искам да успокоя читателя, че никой няма да умре в края на тази глава/сцена/книга. Само един човек ще си навехне крака, а друг ще получи юмрук в лицето. След като ви казах това, можем да продължим по-спокойни към срещата на Джо с ирландската мафия.

Харесват ли ви тези похвати или ви дразнят? Имате ли любими похвати?

стивън кинг има книга ‘за писането’, в която дава съвети на начинаещи (и напреднали) писатели. съветите са примесени с примери и случки от живота му, та е доста увлекателна книга. прочетох я все едно чета някоя от другите му книги – бързо и задълбочено – и стигнах до извода, че трябва да я прочета пак, когато най-после се наканя да напиша нещо. книгата доста прилича на другите самоучители, които съм чел – PHP, Perl, Regular Expressions. и при тях е важно да четеш когато имаш конкретен проект, където можеш да приложиш наученото.

каня се да напиша нещо смешно вече доста време. намирам за много лесно да разсмивам хората, когато говоря с тях. има моменти, в които направо „влизам в серия“ – всичко, което кажа е смешно. но все още не съм стигнал до написване на нещо смешно. не знам защо. може би защото в реалния свят имам кой да ми подава репликите? може би не съм опитал достатъчно? на няколко пъти се каня да си записвам смешките, за да мога да ги използвам после.
една от причините да пиша разкази вместо нещо по-дълго е, че много забравям. дори за разказите – идва ми идея и ако не седна да пиша до 20 минути, след това вече няма смисъл. случвало ми се е просто да си запиша идеята и след това да напиша нещо, но не става толкова силно, колкото когато го пиша на момента. но не мога да седна да пиша роман и няколко стотин часа по-късно да стана от бюрото (или където там съм седнал да пиша). най-малкото буквално няма да мога да стана.

на мислите за писането ме наведе един мой любим сериал – студио 60. пълното му име е studio 60 on the sunset strip. авторът му е Aaron Sorkin, който преди това е направил The West Wing, Sports Night, Charlie Wilson’s War и още няколко неща. много ми харесва стила му на писане. шегите му са доста дълбоки и смислени – доста над масовия вкус. обичам сериали и филми, които ме провокират да пиша. след някои от сериите на Californication написах част от разказите в този блог. след филма Wonder Boys също написах разказ. след поредното гледане на студио 60 пиша този материал.

преди време когато учех паскал, прочетох поредица статии с разни техники с пиксели (тогава още нямаше directx и нещата не бяха толкова лесни като сега). авторът им обичаше да добавя кратко разказче, поучителна история в края на всеки урок. отдавна съм забравил уроците, но някои от разказите още ги помня. въпросният автор се казва Denthor – може да сте го чували.

имах една идея за нещо смешно. беше за новина, която да се използва за смешна новинарска емисия. забравил съм каква беше идеята.

повечето ми идеи идват преди да си легна или на места, където ми е трудно да ги записвам – в тоалетната, навън, докато хапвам в някоя бирария. затова преди време си взех писалка, която записва всичко, което пишеш с нея на собствена карта с памет и после можеш да си го прехвърлиш на компютъра. оказа се, че не е много добра идея – става главно за рисуване, писането е малко по-сложно с нея. наскоро си взех нетбук със същата цел – да мога да си записвам идеите, където и да съм.

в студио 60 често използват новини от вестника за основа на смешките си – може би е добре и аз да пробвам така. току-виж излезе нещо. още повече, че в един доста стар самоучител по писане от сашо жеков имаше подобен съвет. отивам за вестник.

P.S. ето една притча, цитирана в The West Wing точно в правилния момент. Aaron Sorkin е моят идол напоследък.
this guy’s walking down the street when he falls in a hole. the walls are so steep, he can’t get out. a doctor passes by and the guy shouts up „hey, you, can you help me out?“ the doctor writes a perscription and throws it down in the hole and moves on. then a priest comes along and the guy shouts up „father, i am down in this hole, can you help me out?“ the priest writes out a prayer, throws it down in the hole and moves on. then a friend walks by. „hey, joe, it’s me, can you help me out?“ and the friend jumps in the hole. our guy says „are you stupid? now we’re both down here.“ the friend says „yeah, but i’ve been down here before and i know the way out.“

P.P.S. задължително четиво – cracked.com -  там знаят как да разсмиват.