Unflushable

След много добрата „Изкупление“ на Макюън реших да прочета „новата“ на Бегбеде – „Почивка в кома“. Пиша „нова“ в кавички, защото книгата е преведена 2010та, но е писана в началото на 90те. Преди да стигна до нея, съм чел „9.99″ и „Разкази под екстази“ – книги средно качество, но аз бях доста надъхан за първата заради хвалебствията в любимото (вече покойно) списание егоист. В статията пишеше, че единственият проблем на книгата е изключително некадърния превод и съветваше читателя да изчака за друг превод или да научи френски. Е, аз не изчаках и не научих, а я прочетох в този й вид и наистина беше ужасно преведена. Въпреки това книгата ми хареса. Не мога да кажа същото за „Почивка в кома“. Въпреки ниските ми очаквания (заради „Разкази под екстази“, няколкото интервюта с него и прочетени части от други книги), Бегбеде успя да ме разочарова и затвърди у мен имиджа си на Парис-Хилтъна на писането. Насилих се да я прочета само заради надеждата „да потръгне“. Разказва се за един млад мъж, който отива на дискотека. И понеже една нощ в дискотеката трудно може да запълни цяла книга (150 страници), авторът е посегнал към хитрини – на места е писал през ред; изброява вип-гостите в дискотеката поименно; има няколко списъка с песни, които диджеят пуска; използван е доста голям шрифт; писал е пълни безсмислици на места… Пълно е със сюжетни дупки – учат 3-месечно бебе да пуши трева; Мадона ражда в дискотеката и прерязват пъпната й връв със счупена бутилка; „нашият“ се бие и 2 реда по-надолу нищо му няма (въпреки доста сериозните поражения по време на боя); случайно издишва близо до устата на една и тя се съживява (била е в клинична смърт) и т.н. Знам, че преувеличаването е похват, който може да е много успешен. Но в случая просто не му се е получило. Когато чета, обичам да се потапям в историята и всяко нещо, което ме кара да спра и да се замисля какво е искал да каже авторът или да отхвърля нещо като невъзможно и/или глупаво, разваля магията на четенето. Бегбеде го прави толкова често, че читателят започва да чете отгоре-отгоре, защото знае, че всеки момент ще го „изкарат“ от историята.

Забавно нещо в книгата е споменаването на няколко пъти на моя любим герой Хенри Чинаски като един от випаджиите. Щрих, който би стоял много добре на една по-силна книга от настоящата.

Като много мои колеги — колеги-програмисти, колеги-писатели, колеги-мързеливци — и аз обичам да правя нещата в последния момент. И също като тях (тук вече само предполагам) и аз мразя месец февруари.
Омразата ми към отминалия преди малко месец е отдавна, но едва днес (или както някой пунктуалец ще ме поправи, вчера) излезе на повърхността. Показа грозната си глава, както е казал Шекспир (по съвършено друг повод). Изведнъж рязко усетих, че утре е 1ви (добре де, знам, днес). А това значи няколко неща:
- мартеници (не съм купил, щото, нали знаеш, има време до края на месеца)
- имам само 3 статии за февруари в блога, а си бях обещал да пиша по 8-10
- нямам повече време да свърша нещата, които бях запланувал да свърша до края на месеца (дълга и скучна тема, ще ти я спестя)
- още не съм си подал данъчната декларация
- ще получа заплата
Това последното всъщност е нещо положително. И все пак…

Е, поне да напиша някоя глупост в блога, че да не изоставам много от норматива. Да, ще излезе с дата 1ви март, но това може да е положително – това значи, че трябва да напиша само още 7-9 неща. Разбира се, „трябва“ е силно казано. Но не искам да разочаровам вярната си публика или да давам храна на критиците („Залязва вече“, „Не може да смогва“, „Изчерпан е“, „Помните ли когато пишеше по 10 статии месечно?“ и т.н.)

Миналата седмица, докато чаках едни 150 килобайта да се прехвърлят през изключително бавната бтк-връзка в офиса (отне около 20 минути!), попаднах на интересна статия, в която авторът обясняваше колко лошо е да дадеш бавен компютър или бавен интернет на програмист, който работи за теб. Има една психологическа граница от минута-две (зависи и от програмиста, разбира се), която ако се премине, програмистът загубва търпение и влиза да чете cracked, да гледа youtube или да сади царевица във фермата си във фейсбук. Прочетох статията след като моето търпение се беше изчерпало и в лутането си се бях озовал на сайта на Joel-някой-си. Много увлекателно пише.

Всичко дотук беше за да позапълня статията с глупости, но все пак, за да не мислиш, че няма да кажа нищо полезно, ето го – в една от следващите принудителни паузи (бтк съкс, нищо ново) прочетох няколко статии в cracked.com и оттам се прехвърлих на блога на един от авторите в сайта. Там открих много забавен разказ, който се оказа повест или направо роман. Става дума за един барман, който е идеалът на много хора за пич – самоуверен, пекан, умен, има собствен бар, умее да говори с жените. Та в първа глава в бара му влиза делова дама, много красива, която му прави странна оферта от името на испанския император. Диалогът е много забавен, а случващото се в следващите 20 глави е доста увлекателно. Аз ги прочетох за няколко дни. Опитай и ти!