Unflushable

Този разказ не е завършен. Това е част от експеримента Помогни на писател. За всички чернови натисни тук.

Джими преглеждаше торентите в категория XXX на muzinda.net. Отваряше ги 1 по 1 и оглеждаше картинките. Отдавна беше разбрал, че не може да се довери на заглавието на филма. След няколкото пъти, когато свали порно с травестити без да иска – и погледа малко, вероятно от любопитство – вече винаги гледаше качените screenshot-и.

След 10тина минути разглеждане попадна на филм с интересното име Schlafend Gefickt 11. На една от картинките момичето му се стори смътно познато, но не можеше да се сети откъде. Цели 15 минути се опитваше да си спомни, но безуспешно. Толкова отне свалянето на филма. Той натисна Play и затаи дъх. Този път щеше да гледа внимателно филма, вместо да превърта до „интересните части“.

Неговата „позната“ се оказа Натали – съученичка от гимназията и гадже на най-добрия му приятел. Бивше. Сцената с нея не беше нещо по-различно от стандартното, а и тя не впечатляваше с особени умения или пък форми. Но сърцето на Джими биеше лудо. Той я познаваше! Познаваше жената в порнофилма! Без много да му мисли, изпълни „ритуала“ си за това време на денонощието.

Изгледа филма поне 7 пъти. Всъщност не целия, само епизода с Натали. Трябваше да каже на Питър. Длъжен беше. А да му каже ли какъв кеф му достави бившето му гадже? Дали беше редно?

Този разказ не е завършен. Това е част от експеримента Помогни на писател. За всички чернови натисни тук.

С периферното си зрение прочете табелата „Благодарим Ви за внимателното шофиране“ докато профучаваше със 170 км/ч покрай нея. „Моля,“ помисли си той. Все пак караше внимателно – само 80% от вниманието му (по груби сметки) беше заето с проблемите му в работата и с жена му. Като се има предвид какви бяха проблемите, това всъщност беше малък процент. Имаше още някакви 5%, заети с нарастващото му желание да се изпикае. Този процент щеше да се покачи бързо, та той започна да следи за отбивка. Което се оказа трудна задача, понеже заради огромния тир отпред нямаше как да забележи подходящото място преди да беше го подминал. Освен това на задната броня на тира пишеше „ENDING POSSIBILITIES“. Иван предположи, че част от надписа липсва – поне едно „NEVER-“ в началото, но не беше сигурен. Дали това не беше знак от съдбата? Дали нямаше общо с неговите проблеми? Да, той не вярваше в съдбата – нито в Бог, като стана дума – но не можеше да е просто съвпадение.

Подмина 4 отбивки заради тъпия камион, но 5тата я видя навреме и спря. Беше ранен следобед и слънцето приятно напичаше. От двете страни на пътя имаше гъста гора. Миришеше на пролет. Чуваха се птички. Иван слезе и заключи колата. Беше слушаш достатъчно истории за шофьори, които слязли да пикаят и се прибирали на стоп после. Докато пикаеше, се усмихна. Въпреки всичките си проблеми, не можа да не го направи – времето беше просто чудесно. Реши да се разходи малко из гората. Щеше да му дойде добре – беше започнал да задрямва зад волана. А нея я нямаше да го държи буден. Едва ли щеше пак да пътува с нея някога. А бяха толкова щастливи заедно в началото…

Неусетно беше навлязъл в гората. Колата му едва се виждаше оттук. Дърветата не бяха толкова нагъсто, освен това бяха доста високи, та не беше трудно да се ориентира за обратния път. Чу ромолене и се насочи по посока на звука. Не беше жаден, но можеше да пийне малко вода. Преди да стигне до източника на звука, се озова на малка поляна. В средата й имаше нещо странно. Приличаше на изкривяване на светлината или нещо такова. Иван се огледа. Не искаше да признае и пред себе си, но това там му заприлича на дупка в пространството. Или във времето. Обичаше фантастични сериали и книги, четеше и Стивън Кинг – беше почти сигурен какво вижда. Не можеше да повярва, разбира се. Едно е да четеш за такива неща, друго е да ги видиш. „Сигурно всички така си мислят, когато видят подобно нещо,“ каза си той. Приближи се бавно до дупката. Сърцето му биеше учестено.

Този разказ не е завършен. Това е част от експеримента Помогни на писател. За всички чернови натисни тук.

Открих дарбата си преди около година. Винаги съм знаел, че съм по-различен от другите и се оказа, че наистина бях. Всеки озадачен поглед, всяка зле прикрита гримаса…

Не, няма да ви лъжа. Винаги съм се смятал за съвсем обикновено момче. Отскоро опитвам да мисля за себе си като за мъж, но още не ми се получава. Репликата “винаги съм знаел, че съм по-различен” е доста изтъркана. Чувам я във всеки филм за супергерои. Дори и във филми без супергерои.

Дарбата ми е подобна на дарбата на един супергерой в сериала “Без супергерои”. Готин сериал. Мисля си, че е нормално дарбата ми да е подобна на някоя дарба, показвана по филмите. Има толкова много такива филми, че едва ли има дарба, за която не са се сетили.

Мога да виждам 47 секунди напред в бъдещето. Ако реша и затворя очи – не става с отворени – мога да съм в бъдещето за 1-2 секунди, мога и за цял час. Но бъдещето е почти настояще. Само 47 секунди по-напред. Малко като онези устройства, с които можеш да спираш на пауза текущото предаване по телевизията и да идеш до тоалетната и като се върнеш, да продължиш да гледаш. Така гледаш с няколко минути забавяне спрямо другите хора, но не изпускаш нищо от предаването. И винаги можеш да наваксаш на рекламите. Разликата е, че аз имам няколко секунди “забързване” спрямо другите хора. При това не ми трябва устройство.

* * *

Преди около година пиех кафе в приятно заведение близо до дома ми. Бях сам, имах няколко часа за губене и не бързах за никъде. Зяпах минаващите наблизо коли, пешеходците и прелитащите птички. Беше пролет. Когато светофарът покажеше червено, се опитвах да разпозная на какво разстояние от него шофьорите натискаха спирачката. Изведнъж се появи кола, която се движеше по-бързо от всички останали. Не даваше никакви признаци, че ще спре. На пешеходната пътека имаше две жени и възрастен мъж. Затворих очи, опитвайки се мислено да предупредя шофьора на колата. Беше глупаво, защото не вярвам в телепатия, но не мислех много трезво. В момента, в който затворих очи, видях какво щеше да се случи. Ще ви успокоя – нищо.

Усещането беше толкова ново, че едва не припаднах. Когато отворих очи, шофьорът-каскадьор излизаше от колата си, която вече не приличаше много на кола. Беше я блъснал в стълба на светофара. С куцане и псуване се тътреше в посока на пешеходците, които от своя страна бяха спрели, за да се насладят на сеира.

Толкова успях да видя за няколко секунди и после рязко се върнах в „настоящето“. Дори и да имаше начин да управлявам това си умение, още не го знаех. Изпищях и разтърках очи, с което привлякох погледите на хората на съседните маси. Вниманието им към мен не трая дълго – само няколко секунди по-късно всички чухме как колата се врязва в светофарния стълб.

Всичко се случваше точно както го видях. Приличаше на deja-vu, само че много по-реално. Всичко съвпадаше. До най-дребната подробност. Или не? Имах някакво смътно усещане, че нещо не беше съвсем наред. Като че ли зяпачите бяха с един повече – младо момче, на около 20, с къса коса и раница на гърба. Бях почти сигурен, че не го бях видял при краткото си прескачане в бъдещето. Но всичко вече ми се сливаше и трудно разграничавах двете реалности. Реших да не мисля за това – вероятно се бях заблудил.

* * *

За времето от тази първа случка досега обиколих доста места и пробвах много неща. Бавно се научавах да контролирам дарбата си. Отне ми близо месец докато успея да я подчиня напълно. Така и не успях да повлияя на периода между настоящето и „моето“ бъдеще. Секундите си оставаха точно 47. Измервах ги няколко пъти. Другата цел на обиколките ми беше да се науча да използвам таланта си за нещо смислено. Примерно за лична облага. Да можеш да виждаш в бъдещето е готино умение, но когато е толкова близко в бъдещето, граничи с безсмисленото. Не можеш да видиш резултата от мача и да се върнеш и да заложиш на него. Не можеш да следиш коя фирма ще е много успешна и да си купиш акциите й. Колкото повече пробвах, толкова повече се доближавах до извода, че щеше да ми е по-добре без тази дарба. Още повече, че хората започнаха да ме гледат странно. Не им се струваше нормално човек да стои толкова дълго със затворени очи.

Този разказ не е завършен. Това е част от експеримента Помогни на писател. За всички чернови натисни тук.

Джони бавно изплува от съня. Чувстваше се добре. Не беше сигурен къде е, но това не го притесняваше. Обърна се бавно наляво и я видя. Беше сигурен, че ще я види. Обикновено когато се събудеше не в собственото си легло, тя беше до него. Бавно започна да си спомня. Беше страхотна вечер. Погледа я още няколко секунди. Беше невероятно красива. Бианка. Хм. Биляна? Не. Беше нещо с ‘б’, сигурен беше. Боби? Или не беше с ‘б’? Лиляна. По-скоро не.
Всъщност нямаше значение. Бързо си обу боксерките и стана от леглото. Но явно не беше достатъчно тих.
Добро утро, съкровище! Искаш ли закуска?
Ами всъщност… – обикновено бързо му идваше подходящата реплика, но този път се позабави. А и май беше малко гладен. Без малко. Гладен. – Да, искам, миличка.
Отивам да приготвя нещо. – каза тя докато ставаше. Джони се възбуди почти мигновено. Беше гола, имаше страхотни цици, приятно заоблен задник, прекрасни дълги крака. Тя (Мелани?) наметна нещо като ношница и излезе от стаята.

Джони се отпусна на леглото. Нямаше смисъл да бърза. Днес не беше на работа. Нещата щяха да се наредят страхотно. Дори можеше да я чука пак преди да си тръгне.

Потънал в мислите си, той не усети кога вратата се беше отворила отново. Но трудно можеше да пропусне радостния възглас на малкото момче, което беше влязло в стаята.
- Таткоооо! – извика детето и се хвърли на леглото.
Моля?!!? Татко ли?!?! Какво по дяволите ставаше?

Алтернативен край #1

В съседната стая Жоро се облегна с усмивка на стола си и изключи камерата. Беше станало перфектно. Изненадата по лицето на Джони беше искрена.

Изобщо не му излезе евтино. Компаньонката го таксува по 150 лева на час и отказа да му даде отстъпка за цялата нощ. Той опита да изтъкне факта, че тя щеше да спи почти през цялото време, но тарифите си били тарифи. Освен това му поиска допълнителни 200 за специални услуги. Сякаш имаше нещо специално в приготвянето на кафе и палачинки… Детето също не беше евтино, но играеше страхотно.

Оставаше само една стъпка. Жоро взе телефона си, написа „Честит 1ви април!“ и натисна „Send“. След това включи отново камерата. Не искаше да изпусне този момент.

Джони мислеше усилено. Толкова усилено, че чак се виждаше по лицето му. Точно сега не му се четяха никакви sms-и. От друга страна, имаше вероятност да разбере нещо повече за снощи от съобщението. Или за последните няколко години. Протегна ръка и взе телефона.

- Мамка му! – опита се да се се ядоса Джони. Но Жоро видя истинското му изражение – облекчение.

Алтернативен край #2

В съседната стая Жоро се облегна с усмивка на стола си и изключи камерата. Беше станало перфектно. Изненадата по лицето на Джони беше искрена.

Изобщо не му излезе евтино. Компаньонката го таксува по 150 лева на час и отказа да му даде отстъпка за цялата нощ. Той опита да изтъкне факта, че тя щеше да спи почти през цялото време, но тарифите си били тарифи. Освен това му поиска допълнителни 200 за специални услуги. Сякаш имаше нещо специално в приготвянето на кафе и палачинки… Детето също не беше евтино, но играеше страхотно.

Оставаше само една стъпка. Жоро взе телефона си, написа „Честит 1ви април!“ и натисна „Send“. След това си взе якето и тихо се измъкна през задната врата.

Джони мислеше усилено. Толкова усилено, че чак се виждаше по лицето му. Точно сега не му се четяха никакви sms-и. От друга страна, имаше вероятност да разбере нещо повече за снощи от съобщението. Или за последните няколко години. Протегна ръка и взе телефона.

* * *

Ден по-късно Жоро хапваше шницел в заведение близо до офиса си и се усмихваше. Току-що беше звъннал на Киро да му се похвали за гаврата с Джони. Киро реагира бурно, както винаги. Отряза парче шницел и тъкмо да го сложи в устата си, телефонът му звънна. Беше Джони. Жоро се беше подготвил за този разговор. Беше готов да приема поздравления и да отбива обиди – не знаеше как Джони ще приеме събитията. Досега не беше стигал толкова далече.

- Здрасти, Жоро! Кво правиш?
- Хапвам на едно заведение до офиса.
- Браво, браво! Аз днес не съм на работа и тъкмо обсъждахме плановете си за вечерта с Моника (да, Моника се казваше) и решихме да те поканим на вечеря. Какво ще кажеш? Ако искаш, вземи и Деси.
Деси беше новото почти-гадже на Жоро. Бяха се запознали в една дискотека и бяха излизали няколко пъти, но още нямаше нищо сериозно.
- Ъъъ, Моника ли?
- Да, приятелката ми. С детето. Сещаш ли се?
- Май да … – Жоро едва успяваше да поддържа разговора. Как така „приятелката ми“? Какво ставаше? Сигурно Джони се опитваше да му го върне. – Абе ти получи ли ми вчера sms-а?
- Не, какъв sms?
- А, нищо, няма значение.
- Та ще дойдеш ли?
- Ами добре, ще дойда.
- Чудесно! – каза Джони и затвори.

Жоро все пак взе Деси на вечерята. Трябваше му свидетел, който да потвърди, че не се е побъркал. Освен това не се чувстваше съвсем на себе си и беше добре да има още някой да поддържа разговора.

Вечерята беше страхотна. Моника беше натворила кулинарни вълшебства. Всички се хранеха с видимо удоволствие. Всички без Жоро. Той не вярваше на очите и ушите си. Джони и Моника се държаха като прясно влюбени – през цялото време се държаха за ръце, натискаха се и се целуваха. Ни за миг не долови престорен жест или гримаса. След десерта разговорът се отклони към по-философски теми за смисъла на живота и продължаването на рода и малко след полунощ Деси помоли Жоро да се прибират, за да поспи.

Жоро не може да спи тази нощ. Обмисляше различни варианти и отхвърляше сценарии. Щеше му се да вярва, че всичко е шега, но в същото време това му се струваше все по-малко вероятно. На другия ден беше доста разсеян на работа и почти нищо не свърши. През цялото време обмисляше дали да се обади на Джони и вземаше решение, изкарваше телефона и после се отказваше.

В пощенската си кутия намери писмо. Нямаше подател, което можеше да значи, че Джони е дошъл лично и го е пуснал. Звучеше логично. Жоро едва издържа да се прибере вкъщи и веднага скъса плика. Писмото не беше от Джони. Беше фактура. Или нещо подобно на фактура. Цели 5 минути му трябваха, за да разбере какво пишеше в документа. Хората, които предоставяха подобни услуги, опитваха да замаскират бизнеса си и по фактурата не личеше какви точно услуги е ползвал клиентът. Но едно беше ясно – Джони беше победил. Отново. Дори беше включил в сумата продуктите и приготовлението на вечерята. Копеле.

Алтернативен край #3

Детето беше не по-високо от метър, с черна коса и кафеви очи. Джони го разгледа внимателно и леко се притесни – в лице наистина приличаше малко на него. После си каза, че това е самовнушение и не трябва да го приема с лека ръка. Разроши му косата, прегърна го, усмихна му се – не беше наясно какво се очаква от него. Явно беше улучил верния път защото момчето се запъти с радостни подскоци натам, накъдето беше изчезнала майка му. Джони скочи от леглото, облече се набързо, погледна се в огледалото и се запъти към същата врата. Любопитството му се оказа по-силно от инстинкта му да избяга.

Озова се в просторна, доста светла кухня, със светли мебели и огромни прозорци, които гледаха към улицата. От едната страна бяха кухненските уреди, а от другата, близо до прозореца, имаше маса и 6 стола. Стените бяха боядисани в жълто и оранжево, а подът беше застлан със светлокафяв килим. Дали тази къща беше негова? Или бяха под наем? Не знаеше. Нямаше никакъв спомен за съвместния си живот с тези хора. Дори не знаеше имената им. Беше се отказал да отгатва името на красивата си, хм, жена, а за момчето нямаше никаква идея от самото начало.

- Джери, вземи си млякото от микровълновата и започвай да ядеш, че ще закъснеем за училище!
- Добре, мамо.

Джери. Добре. Поне едното име го разбра. Докато умуваше над проблемите си, жена му беше направила кафе и му сервира чиния, пълна с палачинки. Имаше сирене, конфитюр, мед и шунка. При вида на всичката тази храна, Джони изведнъж осъзна колко беше гладен. Лакомо се нахвърли върху палачинките. Жената се скри някъде и той гледаше устата му да е винаги пълна, за да име извинение защо не говори с момчето. Джери. След малко тя се върна, облечена в елегантен бял костюм, с дамска чанта в ръка.

- Хайде, Джери, време е. – Джери тъкмо си беше изял корнфлейкса и стана от стола. Тя се наведе и целуна Джони:
- Чао, съкровище!
- Приятна работа, скъпа! – се насили да каже той.

Десет минути по-късно Джони остана сам в къщата. А сега какво?