Всички тези герои по филми и сериали са писатели. Хората, които съчиняват историите. Явно е нещо като мода. Аз не съм се пробвал и май имах добра причина. Само дето не мога да си я спомня. Сега си мисля, че може би е защото не съм искал да звуча тъпо или банално. Пък било то и само в моите очи. Или защото не забелязвам малките неща. И понеже цялата техника се базира на събирането на достатъчно доказателства, за да може да се започне от някъде, аз бих имал много малък арсенал. Може би ми е липсвал подходящ събеседник? От страх да не ме чуе обектът на изследването?

Трудно е да се коментират минувачи. Колкото и да са колоритни, това че се движат доста затруднява цялата работа. Чудиш се да гледаш ли или да пишеш (ако си записваш). Или пък докато обмените по 2-3 реплики с другаря по коментар и обектът е отминал. После започват едни съчинения по памет, които след няколко минути съвсем стрелят напосоки. Затова най-добре да се коментира някой, който стои на едно място: две приятелки на съседната маса в заведението; лелката, която събира парите пред градската тоалетна; нетърпелив младеж, който вече 15 минути чака приятелката си на спирката; продавачката на кофички варена царевица с нереално дълги нокти за нейната професия. При тях имаш достатъчно време да се вгледаш в дребните детайли, които да оформят историята. Не ти се налага да бързаш и да се притесняваш, че всеки момент ще загубиш обекта. Ще видиш ревнивия поглед на едното момиче към приятелката й, докато последната флиртува с красивия сервитьор. Ако не от първия път, то със сигурност от третия. Или петия. Или най-малкото ще ти направи впечатление колко пъти викат сервитьора.

Този път не намери грешки и остана доволен. Най-после стигна до перфектната статия. Натисна бутона „Публикуване“ и сърцето му леко ускори ход. В този момент дори не подозираше, че това щеше да се окаже последната му статия…

Моят любим автор Стивън Кинг често използва този похват. Според мен доста успешно. От една страна това уж издава какво ще стане по-натам в книгата, от друга – не разкрива нищо съществено. Още по-хитри са изречения като Щеше да види Джейн само още веднъж или Посещаваше любимата си закусвалня за предпоследен път. Създават чувство за предопределеност, което много ми харесва.
(Тук за малко да напиша Създават някакво чувство, което не мога да опиша, но навреме се сетих за думите на Стивън Кинг, който казва, че ако има неща, които не можеш да опишеш, не ставаш за писател.)

Друг такъв похват показва изречението: Само два часа по-късно Пийт беше мъртъв. Задължително след него следва предистория, която още повече увеличава напрежението. И ако досега действието се движи бързо, изведнъж тази ретроспекция забавя нещата и ги заплита още повече – ако, разбира се, е разказана добре и има общо със смъртта на Пийт. В противен случай дразни.

В книга на друг автор – не помня кой, но не е толкова важно – се използва подобен похват, но с обратен знак. Не мога да цитирам дословно, но ще опитам да предам смисъла: Предварително искам да успокоя читателя, че никой няма да умре в края на тази глава/сцена/книга. Само един човек ще си навехне крака, а друг ще получи юмрук в лицето. След като ви казах това, можем да продължим по-спокойни към срещата на Джо с ирландската мафия.

Харесват ли ви тези похвати или ви дразнят? Имате ли любими похвати?

другата причина да не напиша нов материал е, разбира се, липсата на вдхъхновение, на идея. и на време, много ясно, но то не е толкова съществено. докато пиша статия (или разказ) на настолния си компютър, имам навика да затварям очи и да се любувам на интересните пътища, по които минава мисълта ми, подскачайки от идея на идея, от случка на случка, от кадър в кадър. често се случва да се унеса в сън, но обикновено това не трае повече от 10тина минути. положителното е, че помня голяма част от нещата, преминали през ума ми и ги използвам, когато ми се сторят добри.

от известно време се опитвам да подходя към писането (тук включвам както разкази, така и статии тип мнения или разсъждения като текущата) малко по-“научно“. да си записвам фрагментите от идеята ми, да ги доизглаждам, да ги допълвам. да се върна на темата след ден-два и да прочета пак написаното, да допиша още нещо или да изтрия някоя скучна част. преди бях на друг принцип – като ми дойде идея, бързам да я напиша цялата. например като писах безсъние, не си почивах, не обмислях повторно, а просто го написах – „на един дъх“. получава се по-емоционално, някак по-живо. или поне на мен така ми се струва. за сметка на това, обикновено е кратко (най-много 2-3 страници) и не включва идеи, които са ми дошли на следващия ден (например).

преди бях на мнение, че като напиша „скелето“ на един разказ – като имам разписани завръзка, кулминация и развръзка – и оставя нещата да „втасат“, после много си личи, че съм добавял „пълнежа“ допълнително. то понякога е така, но причината не е в това, че съм оставил историята за няколко дни и тогава съм я дописвал. истинската причина е, че при дописването не съм имал нужната нагласа, не съм бил достатъчно добър, както при написването на началните редове. това вече личи. другото – по-скоро не.

имам известно количество чернови в блога – неща, които не са узрели още за публикуване. наскоро изтрих първата си чернова. заболя ме, но бях твърд. има истории, които на второ четене са много плоски. или са само малка част от някаква история, която или не мога или не искам да напиша. мястото им е в кошчето. писна ми да ги отварям всеки път, когато си търся нещо за „дописване“ и да губя времето си с тях. сега ще мога да обърна внимание на по-перспективните драсканици.

още не мога да се реша да започна нещо по-дълго (роман примерно), защото ме е страх, че на 15та страница вече ще съм забравил как започва и как се казва бившата годеница на главния герой. чудя се дали някой от „истинските“ писатели е имал или има подобен проблем. обмислям да си направя нещо като помагало, където да си запиша няколко персонажа с техните специфични черти на характера и когато някой от тях е поставен в някаква ситуация (в романа ми), да поглеждам в помагалото и да преценям според неговия характер как трябва да постъпи. иначе има опасност след първите 20тина страници всички герои да приличат на мен. което може би е готино за тях (че кой не иска да е като мен?), но не е толкова добре за историята. освен ако идеята не е да напиша роман за орда клонинги. но тогава пък няма да ми трябва помагалото.

поглеждам за последно съмър (добре де, знам, че може да си я гледам винаги тук, но все пак ми е тъжно) и натискам „публикуване“…

каня се да напиша нещо смешно вече доста време. намирам за много лесно да разсмивам хората, когато говоря с тях. има моменти, в които направо „влизам в серия“ – всичко, което кажа е смешно. но все още не съм стигнал до написване на нещо смешно. не знам защо. може би защото в реалния свят имам кой да ми подава репликите? може би не съм опитал достатъчно? на няколко пъти се каня да си записвам смешките, за да мога да ги използвам после.
една от причините да пиша разкази вместо нещо по-дълго е, че много забравям. дори за разказите – идва ми идея и ако не седна да пиша до 20 минути, след това вече няма смисъл. случвало ми се е просто да си запиша идеята и след това да напиша нещо, но не става толкова силно, колкото когато го пиша на момента. но не мога да седна да пиша роман и няколко стотин часа по-късно да стана от бюрото (или където там съм седнал да пиша). най-малкото буквално няма да мога да стана.

на мислите за писането ме наведе един мой любим сериал – студио 60. пълното му име е studio 60 on the sunset strip. авторът му е Aaron Sorkin, който преди това е направил The West Wing, Sports Night, Charlie Wilson’s War и още няколко неща. много ми харесва стила му на писане. шегите му са доста дълбоки и смислени – доста над масовия вкус. обичам сериали и филми, които ме провокират да пиша. след някои от сериите на Californication написах част от разказите в този блог. след филма Wonder Boys също написах разказ. след поредното гледане на студио 60 пиша този материал.

преди време когато учех паскал, прочетох поредица статии с разни техники с пиксели (тогава още нямаше directx и нещата не бяха толкова лесни като сега). авторът им обичаше да добавя кратко разказче, поучителна история в края на всеки урок. отдавна съм забравил уроците, но някои от разказите още ги помня. въпросният автор се казва Denthor – може да сте го чували.

имах една идея за нещо смешно. беше за новина, която да се използва за смешна новинарска емисия. забравил съм каква беше идеята.

повечето ми идеи идват преди да си легна или на места, където ми е трудно да ги записвам – в тоалетната, навън, докато хапвам в някоя бирария. затова преди време си взех писалка, която записва всичко, което пишеш с нея на собствена карта с памет и после можеш да си го прехвърлиш на компютъра. оказа се, че не е много добра идея – става главно за рисуване, писането е малко по-сложно с нея. наскоро си взех нетбук със същата цел – да мога да си записвам идеите, където и да съм.

в студио 60 често използват новини от вестника за основа на смешките си – може би е добре и аз да пробвам така. току-виж излезе нещо. още повече, че в един доста стар самоучител по писане от сашо жеков имаше подобен съвет. отивам за вестник.

P.S. ето една притча, цитирана в The West Wing точно в правилния момент. Aaron Sorkin е моят идол напоследък.
this guy’s walking down the street when he falls in a hole. the walls are so steep, he can’t get out. a doctor passes by and the guy shouts up „hey, you, can you help me out?“ the doctor writes a perscription and throws it down in the hole and moves on. then a priest comes along and the guy shouts up „father, i am down in this hole, can you help me out?“ the priest writes out a prayer, throws it down in the hole and moves on. then a friend walks by. „hey, joe, it’s me, can you help me out?“ and the friend jumps in the hole. our guy says „are you stupid? now we’re both down here.“ the friend says „yeah, but i’ve been down here before and i know the way out.“

P.P.S. задължително четиво – cracked.com -  там знаят как да разсмиват.

дали ако харесваш работата си, но тя те изтощава, си струва да я работиш? или е по-добре да работиш нещо гадно, но поне да имаш време за себе си след работа? винаги когато някой подхване тази тема, тези две неща са противопоставени. според мен е възможно да обичаш работата си и да имаш достатъчно време за личен живот. разбира се имам предвид работа, която да ти носи и добри пари, защото иначе няма много значение колко я обичаш – малко хора могат да живеят щастливо без пари. аз не съм от тях. обичам да се глезя и ставам раздразнителен когато съм беден.

в момента съм програмист на свободна практика. работя когато искам. имам офис, но в повечето случаи работя вечер и нощем от компютъра вкъщи. често отлагам. намирам си извинения. за пред себе си. задавам си някакви измислени условия – „ще работя след като си легне жена ми“ например. и после си казвам „ами тя си легна късно, затова не можех да работя“. което няма нищо общо – тя не ми пречи на работата. или пък „ще започна работа по този проект когато си купя по-удобен стол“. и така минават 3-4 дни, в които се чувствам виновен, че не работя и в същото време си имам перфектното оправдание. още един пример – „ще започна да пиша в блога като си взема лаптоп, защото повечето добри идеи ми идват когато съм далече от компютъра – в тоалетната, в леглото, навън“. е, почнах. по-скоро започвам. ще направя опит да спра да отлагам. мислех си да пиша само разкази в блога, но като че ми се иска да пиша и други неща.

обратно на любовта към работата. до скоро ако някой ми кажеше „ако парите не са от значение, какво би работил?“ отговарях (или поне си мислех) „нищо. щях да се излежавам по цял ден.“ и хората ми казваха „ще ти омръзне.“ не мисля, че ще ми омръзне. случвало ми се е да се излежавам доста дълго време. по-точно да лентяйствам (повечето време не бях вкъщи). не ми омръзна. но сега виждам защо този отговор е по-скоро детински. вече съм изпитал удоволствието от добре свършената работа, радостта от похвалата, гордостта, че хората ме смятат за „голяма работа“, било то и за малко. та ако парите нямаха значение, вероятно щях да опитам да пиша. ако го няма страхът, че няма да мога да напиша нищо, което да е достатъчно добро, за да докара пари. бих се пробвал, да. определено.

напоследък започвам доста ясно да виждам кое в работата ми правя с удоволствие и кое – по необходимост. и като че се виждам след време в позиция на старши програмист – как правя по-сложните неща и проектирам системите и сайтовете, а младшите програмисти вършат всички малки и досадни неща. някак ми се струва, че ще е яко. но има вероятност да е едно от тези неща – като това с удобния стол и лаптопа. също ми се иска да си имам кабинет вкъщи. това значи да имам доста по-голямо жилище, най-добре къща. което вече звучи далечно.

попаднах да доста интересен сериал. quarterlife. което е и името на специална социална мрежа за творци. режисьорите на сериала са я „основали“, за да опитат да помогнат на следващото поколение творци. вижда ми се много яка идея и мисля да се включа. сам себе си не смятам за творец, но ми се иска да бъда и това може да е добър начин за постигане на това. интересно е, че част от героите в сериала са и членове на социалната мрежа и говорят (имат качени клипове) за интересни неща. знам, че това герои да се представят за реални хора не е ново, но това е първия ми допир с конкретни такива.

често се настройвам за работа едва около 2-3 през нощта и ми е малко гузно, че работя по време, когато трябва да спя. може би ми е останало от майка ми. или от жена ми – тя в началото не беше доволна от моите „нощни работи“. а може и да ми е виновно пред самия мен – все пак до 2-3 гледам сериали и зяпам сайтове. или играя игри. засега успявам да балансирам нещата, но често ми е доста притеснено да не се издъня. например да оставя нещо за последната вечер/нощ и да заспя рано-рано.

тук под „работа“ имам предвид професия, а не работодател. не ми се навлиза в сложните взаимоотношения с работодателите – те са тема на друга дискусия.

група приятели се занимават със снимане на кратки филмчета. правят го в свободното си време, иначе работят друго. отскоро и аз съм част от clapboard film studio. много ми харесва да съм част от нещо, на което се възхищавам. засега помагам с каквото мога. идеята е да пиша сценарии за късометражни филми, а защо не и пълнометражни. също така имам роля в следващия филм на студиото, който ще се снима лятото. доста съм надъхан за нещата около студиото, въпреки че за момента не съм участвал особено, защото съм в друг град и е доста трудно. та повечето ми „задачи“ са за неща, които не зависят от това къде съм.

мисля, че за да се мотивира човек да работи без да има работно време и шеф „на главата“, работата му наистина трябва да е интересна. или да е много притиснат от липсата на пари. при мен нещата се въртят около първата причина. бързам с „лесните“ неща около един проект, за да мога да стигна до наистина интересните. и за да създам momentum. работата тръгва много леко, ако се получи.
доста често си сменям настроенията и отношението към даден проект. това е доста странно, защото сред приятелите и познатите ми не създавам такова впечатление. като че ли се отнася само за работата. едно дребно нещо може да ме накара да подхождам към даден проект с неприязън. проект, който до вчера съм харесвал много. при това дреболия като например да питам клиента дали нещо му харесва и той да се замотае с отговора. или да попита „абе това може ли да стане?“ не мога да си го обясня (а и не опитвам). хубавото е, че тези настроения отминават сравнително бързо, а и не ми пречат особено. все пак съм професионалист. or am i?

бях много разочарован при предаването на първия си проект. тогава работех на заплата. едва започвах в този бранш. бях се старал много. проектът беше малък – все пак беше за да ме тестват дали ставам. бях сложил коментари в кода, класовете и методите ми бяха наименувани готино, бях го тествал подробно. кодът беше подравнен, с табулации и всичко. възложителят на проекта го пусна, видя че работи и каза „браво, добре е.“ изобщо не погледна кода. изобщо не видя коментарите. не се наслади на красотата на обектите. на добрата структура. тогава загубих невинността си. нещо в мен се пречупи. нещо в мен умря. известно време писах лош код, за да проверя дали някой ще забележи. на инат. след като никой не забеляза, постепенно стигнах до извода, че трябва да пиша добър код заради себе си, а не заради шефовете или клиентите. ако някой го оцени, супер. ако ли не, нали аз сам си го оценявам с „отличен“. нещо като с шофирането. много по-лесно е да забележиш кога някой кара лошо и неправилно, отколкото кога някой кара добре и по правилата. за да си добър шофьор се иска най-вече концентрация и търпение. а не да се правиш на супермен.

преди време един приятел – също програмист – ме пита дали може да използва моя компютър за един следобед, за да напише някаква програма. дойде в нас, седна на компютъра и два часа по-късно още разместваше прозорци, сменяше цветове на текстовия редактор, инсталираше помощни програми. тогава го питах защо е всичко това, след като програмата ще я напише за няма и час. сега вече знам защо е всичко това. или по-скоро – усещам го. станал съм същия. не мога току-така да започна да пиша код. или – по-точно – не искам. трябва да ми е удобно. трябва да ми е готино. иначе кодът просто ще работи. познавам се. опитвам да го обясня на хората, които ме питат защо не ползвам лаптопа на жена ми при нужда. та тя е на уиндоус! мишката й е друг модел. за клавиатурката й не ми се говори.