Unflushable

Преди време реших да започна един експеримент в този блог. Да пускам част от разказ и да чакам някой да ме посъветва накъде да продължи. Стори ми се интересна концепция, но за съжаление почти никой не се отзова. Опасенията ми, че ще се наложи да обяснявам на хората защо не съм ползвал идеите ми скоро се превърнаха в убеждение, че цялата идея си е загуба на време.

Малко след това (или малко преди – няма значение) се срещнах с няколко приятелки на Джони. Оказа се, че те ми били фенки – следяли с интерес блога (да, този) и очаквали нови разкази и статии. Ако не бях женен, Чинаски в мен щеше да се прояви, сигурен съм. (Във всеки от нас дреме по един Чинаски). От дума на дума стигнахме до задушевен разговор с една от фенките за един от тези недовършени разкази. В този момент аз вече си бях представил филма – как питам простосмъртната фенка нещо за сюжета и тя изскача с много яка идея, която реализирам и разказът се превръща в роман, после филм, ставам известен и богат и т.н. Накратко – синдромът „оня-филм-за-чистача-математик“. Тя наистина сподели вижданията си по темата – веднъж като си отвори устата и не можах да я спра. Не мисля обаче, че имаше и едно изречение, което да си струва да влезе в разказа, дори и след редакция. Съвсем тривиални мисли за човек на нейната възраст (в началото на 20те). Опитах да не показвам разочарованието си – все пак момичето не беше виновно. Заради добрия си външен вид едва ли някой някога се беше осмелил да я критикува. Не мислех аз да съм първият. Всъщност не вярвам, че някой изобщо беше чувал какво му говори. Но стига толкова за нея – имам работа да върша. Трябва да се стегна и да започне да пиша сам шибаните си разкази. Стига съм мечтал.

Image: Chris Sharp / FreeDigitalPhotos.net

След все по-нарастващия брой започнати и захвърлени разкази, реших, че мога да поискам помощ да отсея в кои от тях има нещо и си струва да бъдат дописани и кои са си за боклука. За целта правя нова категория „чернови“ (името е работно), в която ще пусна няколко такива и ще се радвам много да ми помогнеш със съвети и критики. Интересува ме всичко, което можеш да напишеш – критика, идеи, мнения, съвети, по-добро заглавие, пасажи, които не те кефят. А ако мислиш, че можеш да се справиш по-добре с довършването на даден разказ, давай смело – с радост ще го публикувам.

Виждали сте тази сцена – главният герой и негов приятел или приятелка седят в кафе или бар и обсъждат непознат човек. Опитват се да измислят достатъчно добра история, която да пасне на външния вид на човека. Това е готино упражнение, което аз никога не съм правил. Като някой, който иска да стане писател – не чак иска-иска, но все пак – би трябвало да се тренирам по този начин. Или по друг подобен. Например в Castle и в Californication – два от любимите ми сериали – има подобна техника: главният герой е предизвикан от красива жена да разгадае миналото й и той се впуска в догадки и полу-измислици. Разбира се в цитираните случаи героят е удивително точен, но това няма значение. Важното е самото упражнение.

Всички тези герои по филми и сериали са писатели. Хората, които съчиняват историите. Явно е нещо като мода. Аз не съм се пробвал и май имах добра причина. Само дето не мога да си я спомня. Сега си мисля, че може би е защото не съм искал да звуча тъпо или банално. Пък било то и само в моите очи. Или защото не забелязвам малките неща. И понеже цялата техника се базира на събирането на достатъчно доказателства, за да може да се започне от някъде, аз бих имал много малък арсенал. Може би ми е липсвал подходящ събеседник? От страх да не ме чуе обектът на изследването?

Трудно е да се коментират минувачи. Колкото и да са колоритни, това че се движат доста затруднява цялата работа. Чудиш се да гледаш ли или да пишеш (ако си записваш). Или пък докато обмените по 2-3 реплики с другаря по коментар и обектът е отминал. После започват едни съчинения по памет, които след няколко минути съвсем стрелят напосоки. Затова най-добре да се коментира някой, който стои на едно място: две приятелки на съседната маса в заведението; лелката, която събира парите пред градската тоалетна; нетърпелив младеж, който вече 15 минути чака приятелката си на спирката; продавачката на кофички варена царевица с нереално дълги нокти за нейната професия. При тях имаш достатъчно време да се вгледаш в дребните детайли, които да оформят историята. Не ти се налага да бързаш и да се притесняваш, че всеки момент ще загубиш обекта. Ще видиш ревнивия поглед на едното момиче към приятелката й, докато последната флиртува с красивия сервитьор. Ако не от първия път, то със сигурност от третия. Или петия. Или най-малкото ще ти направи впечатление колко пъти викат сервитьора.

За последен път прочете статията си. Виждаше му се готова. Направо му беше писнало от нея и искаше час по-скоро да я публикува и да не я гледа повече. Сам си беше виновен – беше перфекционист и не обичаше да публикува статии (или каквото и да е) без да ги е прочел поне 5-6 пъти, като всеки път намираше по някое дребно проблемче. Това го спираше да пише по 3-4 статии (или повече) на ден, но той се гордееше с работата си.

Този път не намери грешки и остана доволен. Най-после стигна до перфектната статия. Натисна бутона „Публикуване“ и сърцето му леко ускори ход. В този момент дори не подозираше, че това щеше да се окаже последната му статия…

Моят любим автор Стивън Кинг често използва този похват. Според мен доста успешно. От една страна това уж издава какво ще стане по-натам в книгата, от друга – не разкрива нищо съществено. Още по-хитри са изречения като Щеше да види Джейн само още веднъж или Посещаваше любимата си закусвалня за предпоследен път. Създават чувство за предопределеност, което много ми харесва.
(Тук за малко да напиша Създават някакво чувство, което не мога да опиша, но навреме се сетих за думите на Стивън Кинг, който казва, че ако има неща, които не можеш да опишеш, не ставаш за писател.)

Друг такъв похват показва изречението: Само два часа по-късно Пийт беше мъртъв. Задължително след него следва предистория, която още повече увеличава напрежението. И ако досега действието се движи бързо, изведнъж тази ретроспекция забавя нещата и ги заплита още повече – ако, разбира се, е разказана добре и има общо със смъртта на Пийт. В противен случай дразни.

В книга на друг автор – не помня кой, но не е толкова важно – се използва подобен похват, но с обратен знак. Не мога да цитирам дословно, но ще опитам да предам смисъла: Предварително искам да успокоя читателя, че никой няма да умре в края на тази глава/сцена/книга. Само един човек ще си навехне крака, а друг ще получи юмрук в лицето. След като ви казах това, можем да продължим по-спокойни към срещата на Джо с ирландската мафия.

Харесват ли ви тези похвати или ви дразнят? Имате ли любими похвати?