Unflushable

Батерии

gimly — Fri, 30 Jul 2010 09:00:40 +0000

От известно време съм въодушевен от бизнес-нюха на бургазлията – по краткия ми, но за сметка на това лъкатушещ път до офиса има цели 3 магазина за батерии. Пише с големи букви „Батерии“ на тях. Много яко. Вече няма нужда да се ходи чак до Техномаркет или подобни за едни батерии, пък било то и зарядни. А откакто голямото дете си играе с играчки, батериите никога не стигат.
Днес реших най-после да се престраша и да вляза да си купя. Любимата ми марка е панасоник, а любимия ми вид – зарядни. Съвсем стандартни – АА. Реших да започна с 4. Проверих (с малко помощ) цените в интернет и с приблизително 36 лв. в джоба се запътих за работа. (В другия джоб имах още 10тина лв. за ядене, не се притеснявай за мен.)
- Имате ли зарядни батерии панасоник?
- Ммне, май свършиха – каза тя, обръщайки се към рафтовете – да, нямаме. Имаме само варта… хм, май и те са свършили. Има тука една немска марка, ако искате?
- Не, благодаря.
Явно въпросният бизнесмен не е особено добър. Нищо, има други магазини.
- Добър ден!
- Добър ден!
- С какво да Ви помогна?
- Търся батерии панасоник – зарядни.
- А, нямаме такива. Само варта и дюрасел.
- Мерси, довиждане.
Толкова за нюха. Може би в обедната почивка ще отида и до третия магазин. Или довечера – до Техномаркет.

повече деца отколкото старци

gimly — Thu, 15 Jul 2010 14:13:59 +0000

Created by OnePlusYou – Free Dating Sites

обещавам да не пускам повече…

me vs. velociraptor

gimly — Thu, 15 Jul 2010 11:10:13 +0000

По принцип не съм фен на тестовете за щяло и нещяло, но този ме развесели много. Опитай!

Created by Oatmeal

Илай (Eli Stone) ще гостува на Декстър

gimly — Tue, 29 Jun 2010 10:02:36 +0000

Предпочетох да ти покажа тази снимка с бившата му жена, отколкото една друга, на която целува Джъд Лоу (ако не знаеш кой е Джъд Лоу, питай imdb), защото мен лично Анджелина ме кефи повече. А иначе Джони Лий Милър (навсякъде с три имена, явно е сериен убиец) е женен за някоя си Мишел Хикс (която би трябвало да съм забелязал при едно от гледанията на Life, но не би) и даже имат дете (поне едно). Тя дори била манекенка някога. Както и да е. Причината за статията не е тя, Джоли или Джъд, а Джони/Илай, който след краха на сериала Eli Stone (за който не тъжа ни най-малко), е намерил убежище под покрива на Декстър (образно казано). Ролята му ще е преплетена с тази на Джулия Стайлс. Aйде, айде, знаеш я – бледата симпатична блондинка без цици от 10 неща които мразя у теб (играе и в трилогията за Борн, в случай, че не искаш да признаеш гузното удоволствие „10 неща…“). А Джулия, както вече знаеш, ще е новата-на-Декстър. Т.е. вероятно ще е луда или алкохоличка или ангел на мрака – като го знаеш бате ти Декс. Тя ще играе 10тина серии (кой знае – може и повече), а Джони – няколко. Не мога да ти кажа нищо по-конкретно, щото крият. Заради интригата, явно.

Източник: Variety.com

Лъжи ме още!

gimly — Tue, 08 Jun 2010 22:08:50 +0000

не само краката й кефят

тя също има поне 2 плюса

Ако ти липсва Тим Рот или феноменалните крака на Кели Уилямс (на снимката вляво) или пък мръснишката физиономия на Моника Реймънд (тя пък е вдясно), не тъжи повече – снощната серия (след близо половин година суша) беше много добра, а Fox са дали зелена светлина за нов сезон, което значи – още серии! Айде честито!

П.П. Ако не знаеш за какво говоря, прочети краткото ми интро за сериала тук. Ако продължаваш да не си надъхан, иди да четеш друг сайт.

Любимата на Декстър се завръща… за една серия

gimly — Mon, 07 Jun 2010 10:30:06 +0000

Актрисата Julie Benz – Рита в сериала Dexter – ще участва в първия епизод на новия сезон, който започва есента. Ако следиш сериала знаеш, че тя умира в края на последния сезон – убита от The Trinity Killer – най-шокиращата смърт показвана по телевизията според EW.com. Много са спекулациите около това завръщане, но едно знаем със сигурност – тя не е възкръснала. Това със сигурност е добра новина поне по две причини – не ни трябва още един Supernatural, а и тя беше доста дразнеща, макар и много секси на моменти. Също така знаем, че няма да се появи като дух (отдъх!). Остава ни само да гадаем и да чакаме серията.

Източник: The Ausiello Files

Антикнига на месеца

gimly — Mon, 07 Jun 2010 08:44:07 +0000

След много добрата „Изкупление“ на Макюън реших да прочета „новата“ на Бегбеде – „Почивка в кома“. Пиша „нова“ в кавички, защото книгата е преведена 2010та, но е писана в началото на 90те. Преди да стигна до нея, съм чел „9.99″ и „Разкази под екстази“ – книги средно качество, но аз бях доста надъхан за първата заради хвалебствията в любимото (вече покойно) списание егоист. В статията пишеше, че единственият проблем на книгата е изключително некадърния превод и съветваше читателя да изчака за друг превод или да научи френски. Е, аз не изчаках и не научих, а я прочетох в този й вид и наистина беше ужасно преведена. Въпреки това книгата ми хареса. Не мога да кажа същото за „Почивка в кома“. Въпреки ниските ми очаквания (заради „Разкази под екстази“, няколкото интервюта с него и прочетени части от други книги), Бегбеде успя да ме разочарова и затвърди у мен имиджа си на Парис-Хилтъна на писането. Насилих се да я прочета само заради надеждата „да потръгне“. Разказва се за един млад мъж, който отива на дискотека. И понеже една нощ в дискотеката трудно може да запълни цяла книга (150 страници), авторът е посегнал към хитрини – на места е писал през ред; изброява вип-гостите в дискотеката поименно; има няколко списъка с песни, които диджеят пуска; използван е доста голям шрифт; писал е пълни безсмислици на места… Пълно е със сюжетни дупки – учат 3-месечно бебе да пуши трева; Мадона ражда в дискотеката и прерязват пъпната й връв със счупена бутилка; „нашият“ се бие и 2 реда по-надолу нищо му няма (въпреки доста сериозните поражения по време на боя); случайно издишва близо до устата на една и тя се съживява (била е в клинична смърт) и т.н. Знам, че преувеличаването е похват, който може да е много успешен. Но в случая просто не му се е получило. Когато чета, обичам да се потапям в историята и всяко нещо, което ме кара да спра и да се замисля какво е искал да каже авторът или да отхвърля нещо като невъзможно и/или глупаво, разваля магията на четенето. Бегбеде го прави толкова често, че читателят започва да чете отгоре-отгоре, защото знае, че всеки момент ще го „изкарат“ от историята.

Забавно нещо в книгата е споменаването на няколко пъти на моя любим герой Хенри Чинаски като един от випаджиите. Щрих, който би стоял много добре на една по-силна книга от настоящата.

Грешките

gimly — Wed, 02 Jun 2010 00:11:34 +0000

Наскоро жена ми забеляза в центъра на Бургас тази реклама:

За пореден път се питам: само мен ли ме дразнят такива грешки? Никой ли не ги гледа преди да ги отпечата? Това изглежда като да не е евтино, което би трябвало да подтиква хората да са по-внимателни.

По подобен повод направих един сайт, в който да публикувам по-фрапиращи грешки от български новинарски и представителни сайтове. Списваме го заедно с Дилян и ако попаднеш на нещо подходящо, прати ни го и с радост ще го публикуваме! Адресът е negramotno.tumblr.com

Джими

gimly — Tue, 25 May 2010 23:42:32 +0000

Този разказ не е завършен. Това е част от експеримента Помогни на писател. За всички чернови натисни тук.

Джими преглеждаше торентите в категория XXX на muzinda.net. Отваряше ги 1 по 1 и оглеждаше картинките. Отдавна беше разбрал, че не може да се довери на заглавието на филма. След няколкото пъти, когато свали порно с травестити без да иска – и погледа малко, вероятно от любопитство – вече винаги гледаше качените screenshot-и.

След 10тина минути разглеждане попадна на филм с интересното име Schlafend Gefickt 11. На една от картинките момичето му се стори смътно познато, но не можеше да се сети откъде. Цели 15 минути се опитваше да си спомни, но безуспешно. Толкова отне свалянето на филма. Той натисна Play и затаи дъх. Този път щеше да гледа внимателно филма, вместо да превърта до „интересните части“.

Неговата „позната“ се оказа Натали – съученичка от гимназията и гадже на най-добрия му приятел. Бивше. Сцената с нея не беше нещо по-различно от стандартното, а и тя не впечатляваше с особени умения или пък форми. Но сърцето на Джими биеше лудо. Той я познаваше! Познаваше жената в порнофилма! Без много да му мисли, изпълни „ритуала“ си за това време на денонощието.

Изгледа филма поне 7 пъти. Всъщност не целия, само епизода с Натали. Трябваше да каже на Питър. Длъжен беше. А да му каже ли какъв кеф му достави бившето му гадже? Дали беше редно?

Иван

gimly — Tue, 25 May 2010 23:28:42 +0000

Този разказ не е завършен. Това е част от експеримента Помогни на писател. За всички чернови натисни тук.

С периферното си зрение прочете табелата „Благодарим Ви за внимателното шофиране“ докато профучаваше със 170 км/ч покрай нея. „Моля,“ помисли си той. Все пак караше внимателно – само 80% от вниманието му (по груби сметки) беше заето с проблемите му в работата и с жена му. Като се има предвид какви бяха проблемите, това всъщност беше малък процент. Имаше още някакви 5%, заети с нарастващото му желание да се изпикае. Този процент щеше да се покачи бързо, та той започна да следи за отбивка. Което се оказа трудна задача, понеже заради огромния тир отпред нямаше как да забележи подходящото място преди да беше го подминал. Освен това на задната броня на тира пишеше „ENDING POSSIBILITIES“. Иван предположи, че част от надписа липсва – поне едно „NEVER-“ в началото, но не беше сигурен. Дали това не беше знак от съдбата? Дали нямаше общо с неговите проблеми? Да, той не вярваше в съдбата – нито в Бог, като стана дума – но не можеше да е просто съвпадение.

Подмина 4 отбивки заради тъпия камион, но 5тата я видя навреме и спря. Беше ранен следобед и слънцето приятно напичаше. От двете страни на пътя имаше гъста гора. Миришеше на пролет. Чуваха се птички. Иван слезе и заключи колата. Беше слушаш достатъчно истории за шофьори, които слязли да пикаят и се прибирали на стоп после. Докато пикаеше, се усмихна. Въпреки всичките си проблеми, не можа да не го направи – времето беше просто чудесно. Реши да се разходи малко из гората. Щеше да му дойде добре – беше започнал да задрямва зад волана. А нея я нямаше да го държи буден. Едва ли щеше пак да пътува с нея някога. А бяха толкова щастливи заедно в началото…

Неусетно беше навлязъл в гората. Колата му едва се виждаше оттук. Дърветата не бяха толкова нагъсто, освен това бяха доста високи, та не беше трудно да се ориентира за обратния път. Чу ромолене и се насочи по посока на звука. Не беше жаден, но можеше да пийне малко вода. Преди да стигне до източника на звука, се озова на малка поляна. В средата й имаше нещо странно. Приличаше на изкривяване на светлината или нещо такова. Иван се огледа. Не искаше да признае и пред себе си, но това там му заприлича на дупка в пространството. Или във времето. Обичаше фантастични сериали и книги, четеше и Стивън Кинг – беше почти сигурен какво вижда. Не можеше да повярва, разбира се. Едно е да четеш за такива неща, друго е да ги видиш. „Сигурно всички така си мислят, когато видят подобно нещо,“ каза си той. Приближи се бавно до дупката. Сърцето му биеше учестено.

Редактиране

gimly — Sat, 15 May 2010 07:22:52 +0000

Голяма част от статиите и разказите в този блог са минали през редакцията на моя редактор и добър приятел Дилян. След като напиша нещо, го записвам като чернова и го оставям известно време – няколко часа, няколко дни, а понякога и повече. После го прочитам още веднъж и отстранявам очевидните грешки (очевидни едва на второ четене). Пооправям и нещата, които не ми звучат съвсем на място. Понякога – случвало ми се е 2-3 пъти – направо изтривам цялата статия/разказ, защото ми звучи плоско и самият аз не я/го харесвам. Едва след тези подготвителни стъпки изпращам материала на Дилян и той се заема с него. Има случаи, в които ми го връща почти без редакция, както и такива с доста на брой дребни поправки. Обикновено, когато има нещо голямо за оправяне, просто ми обяснява какво е и ми дава аз да си го оправям. Това не е мързел, просто е много по-правилно авторът да си преработи абзаца (или да го замени с друг), отколкото финалната творба да прилича на закърпена. Основното правило, което спазва, е да не променя неща, които не харесва, а само такива, които са неправилни или безсмислени. Като всеки автор, аз също браня написаното със зъби и нокти, но има и случаи, когато очаквам със затаен дъх редактираната творба. Особено за някои разкази, които не искам да поглеждам преди някой друг да ги е прочел и потвърдил, че стават за четене.

Вдъхновен от неговата работа, реших и аз да се заема с редактиране на материали. Желаещи не липсваха – най-настоятелни се оказах Кирил Тотев и Johny. Едва когато реално започнах да се занимавам, видях колко трудно беше всъщност. От една страна не трябваше да променям смисъла и идеите на автора, от друга – трябваше финалния материал да е на ниво, за да не си казват читателите „абе този няма ли си редактор!“ Но мисля, че се справих тогава, справям се и досега. Най-голямо предизвикателство представляват материалите на г-н Тотев – той не обича да чете написаното дори веднъж, пише го на един дъх и директно го публикува. Ако се забавя дори с половин ден, повечето хора (основните му читатели) вече са го прочели. Когато кажа на някой от тях, че съм му редактор (не че се хваля, но понякога става дума), те ме гледат странно и се чудят как по меко да ми кажат, че не ставам за тая работа. А аз се чудя как да им кажа, че това, което са чели, е преди моята редакция – без да топя г-н Тотев, разбира се. Опитах няколко пъти да го убедя да не публикува нещата, преди да е минала редакцията, но безуспешно.

Тук искам да вмъкна още нещо – с г-н Тотев сме работили и в сътрудничество по няколко разказа, един от които е публикуван – можеш да го прочетеш тук. Там не съм в ролята на редактор, а в тази на съавтор и не нося отговорност за редакторски грешки – ако има такива. Преживяването е съвсем различно, настроението – също.

С Johny беше една идея по-лесно, понеже той беше прочел разказа си повече от веднъж. Макар да имахме известни спорове около неподходящи, според мен, изрази (не неприлични, а неподходящи), като цяло нещата се получиха. След това се наложи да обясня на няколко човека, че това, че съм редактирал разказа, не означава, че се олицетворявам с главния герой (или съм главния герой), но това са рисковете на професията.

Ако искаш да се пробваш в неблагодарната работа на редактора-любител, помни едно – не си мисли как ти би написал материала. Целта не е да го промениш така, че да се гордееш, че си го писал. Целта е да отстраниш досадните грешки и неточности, които авторът е допуснал и пропуснал, заслепен от тръпката, че е написал нещо. Ако усетиш, че даден абзац не е на място или дадена случка като цяло не е реалистична, кажи го на автора. Остави на него да я преправя. Ти само я провери след това за грешки и неточности. А ако написаното не става за нищо, кажи му. Много по-добре е да го чуе от теб, отколкото от публиката си.

Напред в бъдещето

gimly — Mon, 29 Mar 2010 23:38:40 +0000

Този разказ не е завършен. Това е част от експеримента Помогни на писател. За всички чернови натисни тук.

Открих дарбата си преди около година. Винаги съм знаел, че съм по-различен от другите и се оказа, че наистина бях. Всеки озадачен поглед, всяка зле прикрита гримаса…

Не, няма да ви лъжа. Винаги съм се смятал за съвсем обикновено момче. Отскоро опитвам да мисля за себе си като за мъж, но още не ми се получава. Репликата “винаги съм знаел, че съм по-различен” е доста изтъркана. Чувам я във всеки филм за супергерои. Дори и във филми без супергерои.

Дарбата ми е подобна на дарбата на един супергерой в сериала “Без супергерои”. Готин сериал. Мисля си, че е нормално дарбата ми да е подобна на някоя дарба, показвана по филмите. Има толкова много такива филми, че едва ли има дарба, за която не са се сетили.

Мога да виждам 47 секунди напред в бъдещето. Ако реша и затворя очи – не става с отворени – мога да съм в бъдещето за 1-2 секунди, мога и за цял час. Но бъдещето е почти настояще. Само 47 секунди по-напред. Малко като онези устройства, с които можеш да спираш на пауза текущото предаване по телевизията и да идеш до тоалетната и като се върнеш, да продължиш да гледаш. Така гледаш с няколко минути забавяне спрямо другите хора, но не изпускаш нищо от предаването. И винаги можеш да наваксаш на рекламите. Разликата е, че аз имам няколко секунди “забързване” спрямо другите хора. При това не ми трябва устройство.

* * *

Преди около година пиех кафе в приятно заведение близо до дома ми. Бях сам, имах няколко часа за губене и не бързах за никъде. Зяпах минаващите наблизо коли, пешеходците и прелитащите птички. Беше пролет. Когато светофарът покажеше червено, се опитвах да разпозная на какво разстояние от него шофьорите натискаха спирачката. Изведнъж се появи кола, която се движеше по-бързо от всички останали. Не даваше никакви признаци, че ще спре. На пешеходната пътека имаше две жени и възрастен мъж. Затворих очи, опитвайки се мислено да предупредя шофьора на колата. Беше глупаво, защото не вярвам в телепатия, но не мислех много трезво. В момента, в който затворих очи, видях какво щеше да се случи. Ще ви успокоя – нищо.

Усещането беше толкова ново, че едва не припаднах. Когато отворих очи, шофьорът-каскадьор излизаше от колата си, която вече не приличаше много на кола. Беше я блъснал в стълба на светофара. С куцане и псуване се тътреше в посока на пешеходците, които от своя страна бяха спрели, за да се насладят на сеира.

Толкова успях да видя за няколко секунди и после рязко се върнах в „настоящето“. Дори и да имаше начин да управлявам това си умение, още не го знаех. Изпищях и разтърках очи, с което привлякох погледите на хората на съседните маси. Вниманието им към мен не трая дълго – само няколко секунди по-късно всички чухме как колата се врязва в светофарния стълб.

Всичко се случваше точно както го видях. Приличаше на deja-vu, само че много по-реално. Всичко съвпадаше. До най-дребната подробност. Или не? Имах някакво смътно усещане, че нещо не беше съвсем наред. Като че ли зяпачите бяха с един повече – младо момче, на около 20, с къса коса и раница на гърба. Бях почти сигурен, че не го бях видял при краткото си прескачане в бъдещето. Но всичко вече ми се сливаше и трудно разграничавах двете реалности. Реших да не мисля за това – вероятно се бях заблудил.

* * *

За времето от тази първа случка досега обиколих доста места и пробвах много неща. Бавно се научавах да контролирам дарбата си. Отне ми близо месец докато успея да я подчиня напълно. Така и не успях да повлияя на периода между настоящето и „моето“ бъдеще. Секундите си оставаха точно 47. Измервах ги няколко пъти. Другата цел на обиколките ми беше да се науча да използвам таланта си за нещо смислено. Примерно за лична облага. Да можеш да виждаш в бъдещето е готино умение, но когато е толкова близко в бъдещето, граничи с безсмисленото. Не можеш да видиш резултата от мача и да се върнеш и да заложиш на него. Не можеш да следиш коя фирма ще е много успешна и да си купиш акциите й. Колкото повече пробвах, толкова повече се доближавах до извода, че щеше да ми е по-добре без тази дарба. Още повече, че хората започнаха да ме гледат странно. Не им се струваше нормално човек да стои толкова дълго със затворени очи.

3 пилотни серии

gimly — Thu, 18 Mar 2010 01:25:56 +0000

Безсрамната почивка от 2 месеца (на 2 пъти по 1) на Хаус и Касъл ме принуди да запълвам с нещо ново и така попаднах на 3 нови сериала, за които още не съм сигурен дали ще се задържат. Въпреки това ще те запозная с тях.

хълцук

Започвам с Hiccups – смахнат канадски сериал за детска писателка, която в реалния живот е доста по-различна отколкото в книгите си. Нервните й изблици държат на нокти издателите й и тя е на път да ги загуби когато се среща със Стан – самообучил се ментор, който обещава да й помогне. Той самият е много изненадан, че след 6 месеца суша най-после има клиент и остава още по-изненадан когато разбира, че клиентът е богат.
Сериалчето започва добре и мога само да се надявам, че няма да се изложат в следващите серии. Гледай го или пък изчакай да ти кажа дали и нататък продължава да е приятно.

Мис Пакмен

Dan for Mayor е за млад мъж, който изведнъж решава да се кандидатира за кмет на градчето си. Приятелите и настоящия кмет не го вземат насериозно, което не е чудно – той работи като барман в местен бар, през свободното си време играе на Ms. Pac-Man – единственото що-годе скъпо нещо, което притежава, а доскорощната му приятелка се жени за друг. След като най-после убеждава най-добрия си приятел да му е шеф на предизборната кампания, отива да подаде документите и се сблъсква с първата пречка – таксата е 1000 долара. Така става за смях в пресата и всички мислят, че ще се откаже, но той е твърд – продава играта и внася таксата. И всичко би било просто една голяма шега, ако в края на пилотната серия автобус не беше прегазил досегашния кмет и единствен опонент на Дан.
Със сигурност ще гледам епизод 2, макар пилотният да не е особено силен или смешен. И тук авторите са канадци, което значи, че актьорите не са ни вече до болка познати от други сериали.

Адам

Последният в списъка не е нито комедия, нито пък е канадски. В него ще видиш много познати актьори -
Peter Krause (Адам) си го гледал в Sports Night (Спортни новини), минисериала The Lost Room и в Dirty Sexy Money (Мръсни секси пари), и го харесваш много.

Сара

Lauren Graham (Сара) е готината майка Гилмор от Gilmore Girls (Момичетата Гилмор), която тук също играе готина майка, която след раздялата с мъжа си е принудена да се върне в дома на родителите си.

Джулия

Erika Christensen (Джулия) може да не е играла на много места, но пък е много яка, а и има филм по Стивън Кинг във филмографията си.
Dax Shepard (Кросби) е брат им (в сериала, разбира се).

Кристина

Сериалът се върти около проблемите им и отношенията помежду им, както и с родителите им. Craig T. Nelson (Зийк) играе баща им и ти е много познат, защото си гледал The District (Отделът). Bonnie Bedelia (Камил) е майка им, която няма как да не те кефи, все пак играе жената на Брус Уилис в Умирай трудно + участва в поне 3 филма по Стивън Кинг.
Monica Potter (Кристина) е сладката блондинка Лори от Boston Legal (Адвокатите от Бостън), която играе и главна роля в Trust Me. Тук е снаха в семейството. Женена е за Адам.

Освен тези 3, опитах да гледам и The Bridge, но не издържах цялата първа серия. Става дума за полицейско управление на име The Bridge, което е на границата между два квартала – богат и беден. Корупция, самоубийство, политически игри – това са само част от нещата, които видях в първия половин час. Ако те кефят такъв тип сериали, дай му шанс. За мен е прекалено сериозен.

Яки голи пички!!!

gimly — Mon, 15 Mar 2010 14:13:47 +0000

Ако отдавна търсиш сайт със снимки на готини (голи) геймърки, това е щастливия ти ден! Ето го!. И за да не съм голословен, ето какво те очаква там:

Какво, по дяво…?

gimly — Fri, 12 Mar 2010 10:30:57 +0000

Този разказ не е завършен. Това е част от експеримента Помогни на писател. За всички чернови натисни тук.

Джони бавно изплува от съня. Чувстваше се добре. Не беше сигурен къде е, но това не го притесняваше. Обърна се бавно наляво и я видя. Беше сигурен, че ще я види. Обикновено когато се събудеше не в собственото си легло, тя беше до него. Бавно започна да си спомня. Беше страхотна вечер. Погледа я още няколко секунди. Беше невероятно красива. Бианка. Хм. Биляна? Не. Беше нещо с ‘б’, сигурен беше. Боби? Или не беше с ‘б’? Лиляна. По-скоро не.
Всъщност нямаше значение. Бързо си обу боксерките и стана от леглото. Но явно не беше достатъчно тих.
Добро утро, съкровище! Искаш ли закуска?
Ами всъщност… – обикновено бързо му идваше подходящата реплика, но този път се позабави. А и май беше малко гладен. Без малко. Гладен. – Да, искам, миличка.
Отивам да приготвя нещо. – каза тя докато ставаше. Джони се възбуди почти мигновено. Беше гола, имаше страхотни цици, приятно заоблен задник, прекрасни дълги крака. Тя (Мелани?) наметна нещо като ношница и излезе от стаята.

Джони се отпусна на леглото. Нямаше смисъл да бърза. Днес не беше на работа. Нещата щяха да се наредят страхотно. Дори можеше да я чука пак преди да си тръгне.

Потънал в мислите си, той не усети кога вратата се беше отворила отново. Но трудно можеше да пропусне радостния възглас на малкото момче, което беше влязло в стаята.
- Таткоооо! – извика детето и се хвърли на леглото.
Моля?!!? Татко ли?!?! Какво по дяволите ставаше?

Алтернативен край #1

В съседната стая Жоро се облегна с усмивка на стола си и изключи камерата. Беше станало перфектно. Изненадата по лицето на Джони беше искрена.

Изобщо не му излезе евтино. Компаньонката го таксува по 150 лева на час и отказа да му даде отстъпка за цялата нощ. Той опита да изтъкне факта, че тя щеше да спи почти през цялото време, но тарифите си били тарифи. Освен това му поиска допълнителни 200 за специални услуги. Сякаш имаше нещо специално в приготвянето на кафе и палачинки… Детето също не беше евтино, но играеше страхотно.

Оставаше само една стъпка. Жоро взе телефона си, написа „Честит 1ви април!“ и натисна „Send“. След това включи отново камерата. Не искаше да изпусне този момент.

Джони мислеше усилено. Толкова усилено, че чак се виждаше по лицето му. Точно сега не му се четяха никакви sms-и. От друга страна, имаше вероятност да разбере нещо повече за снощи от съобщението. Или за последните няколко години. Протегна ръка и взе телефона.

- Мамка му! – опита се да се се ядоса Джони. Но Жоро видя истинското му изражение – облекчение.

Алтернативен край #2

Оставаше само една стъпка. Жоро взе телефона си, написа „Честит 1ви април!“ и натисна „Send“. След това си взе якето и тихо се измъкна през задната врата.

* * *

Ден по-късно Жоро хапваше шницел в заведение близо до офиса си и се усмихваше. Току-що беше звъннал на Киро да му се похвали за гаврата с Джони. Киро реагира бурно, както винаги. Отряза парче шницел и тъкмо да го сложи в устата си, телефонът му звънна. Беше Джони. Жоро се беше подготвил за този разговор. Беше готов да приема поздравления и да отбива обиди – не знаеше как Джони ще приеме събитията. Досега не беше стигал толкова далече.

- Здрасти, Жоро! Кво правиш?
- Хапвам на едно заведение до офиса.
- Браво, браво! Аз днес не съм на работа и тъкмо обсъждахме плановете си за вечерта с Моника (да, Моника се казваше) и решихме да те поканим на вечеря. Какво ще кажеш? Ако искаш, вземи и Деси.
Деси беше новото почти-гадже на Жоро. Бяха се запознали в една дискотека и бяха излизали няколко пъти, но още нямаше нищо сериозно.
- Ъъъ, Моника ли?
- Да, приятелката ми. С детето. Сещаш ли се?
- Май да … – Жоро едва успяваше да поддържа разговора. Как така „приятелката ми“? Какво ставаше? Сигурно Джони се опитваше да му го върне. – Абе ти получи ли ми вчера sms-а?
- Не, какъв sms?
- А, нищо, няма значение.
- Та ще дойдеш ли?
- Ами добре, ще дойда.
- Чудесно! – каза Джони и затвори.

Жоро все пак взе Деси на вечерята. Трябваше му свидетел, който да потвърди, че не се е побъркал. Освен това не се чувстваше съвсем на себе си и беше добре да има още някой да поддържа разговора.

Вечерята беше страхотна. Моника беше натворила кулинарни вълшебства. Всички се хранеха с видимо удоволствие. Всички без Жоро. Той не вярваше на очите и ушите си. Джони и Моника се държаха като прясно влюбени – през цялото време се държаха за ръце, натискаха се и се целуваха. Ни за миг не долови престорен жест или гримаса. След десерта разговорът се отклони към по-философски теми за смисъла на живота и продължаването на рода и малко след полунощ Деси помоли Жоро да се прибират, за да поспи.

Жоро не може да спи тази нощ. Обмисляше различни варианти и отхвърляше сценарии. Щеше му се да вярва, че всичко е шега, но в същото време това му се струваше все по-малко вероятно. На другия ден беше доста разсеян на работа и почти нищо не свърши. През цялото време обмисляше дали да се обади на Джони и вземаше решение, изкарваше телефона и после се отказваше.

В пощенската си кутия намери писмо. Нямаше подател, което можеше да значи, че Джони е дошъл лично и го е пуснал. Звучеше логично. Жоро едва издържа да се прибере вкъщи и веднага скъса плика. Писмото не беше от Джони. Беше фактура. Или нещо подобно на фактура. Цели 5 минути му трябваха, за да разбере какво пишеше в документа. Хората, които предоставяха подобни услуги, опитваха да замаскират бизнеса си и по фактурата не личеше какви точно услуги е ползвал клиентът. Но едно беше ясно – Джони беше победил. Отново. Дори беше включил в сумата продуктите и приготовлението на вечерята. Копеле.

Алтернативен край #3

Детето беше не по-високо от метър, с черна коса и кафеви очи. Джони го разгледа внимателно и леко се притесни – в лице наистина приличаше малко на него. После си каза, че това е самовнушение и не трябва да го приема с лека ръка. Разроши му косата, прегърна го, усмихна му се – не беше наясно какво се очаква от него. Явно беше улучил верния път защото момчето се запъти с радостни подскоци натам, накъдето беше изчезнала майка му. Джони скочи от леглото, облече се набързо, погледна се в огледалото и се запъти към същата врата. Любопитството му се оказа по-силно от инстинкта му да избяга.

Озова се в просторна, доста светла кухня, със светли мебели и огромни прозорци, които гледаха към улицата. От едната страна бяха кухненските уреди, а от другата, близо до прозореца, имаше маса и 6 стола. Стените бяха боядисани в жълто и оранжево, а подът беше застлан със светлокафяв килим. Дали тази къща беше негова? Или бяха под наем? Не знаеше. Нямаше никакъв спомен за съвместния си живот с тези хора. Дори не знаеше имената им. Беше се отказал да отгатва името на красивата си, хм, жена, а за момчето нямаше никаква идея от самото начало.

- Джери, вземи си млякото от микровълновата и започвай да ядеш, че ще закъснеем за училище!
- Добре, мамо.

Джери. Добре. Поне едното име го разбра. Докато умуваше над проблемите си, жена му беше направила кафе и му сервира чиния, пълна с палачинки. Имаше сирене, конфитюр, мед и шунка. При вида на всичката тази храна, Джони изведнъж осъзна колко беше гладен. Лакомо се нахвърли върху палачинките. Жената се скри някъде и той гледаше устата му да е винаги пълна, за да име извинение защо не говори с момчето. Джери. След малко тя се върна, облечена в елегантен бял костюм, с дамска чанта в ръка.

- Хайде, Джери, време е. – Джери тъкмо си беше изял корнфлейкса и стана от стола. Тя се наведе и целуна Джони:
- Чао, съкровище!
- Приятна работа, скъпа! – се насили да каже той.

Десет минути по-късно Джони остана сам в къщата. А сега какво?

Помогни на писател

gimly — Fri, 12 Mar 2010 10:23:15 +0000

След все по-нарастващия брой започнати и захвърлени разкази, реших, че мога да поискам помощ да отсея в кои от тях има нещо и си струва да бъдат дописани и кои са си за боклука. За целта правя нова категория „чернови“ (името е работно), в която ще пусна няколко такива и ще се радвам много да ми помогнеш със съвети и критики. Интересува ме всичко, което можеш да напишеш – критика, идеи, мнения, съвети, по-добро заглавие, пасажи, които не те кефят. А ако мислиш, че можеш да се справиш по-добре с довършването на даден разказ, давай смело – с радост ще го публикувам.

About time

gimly — Mon, 01 Mar 2010 02:32:40 +0000

Като много мои колеги — колеги-програмисти, колеги-писатели, колеги-мързеливци — и аз обичам да правя нещата в последния момент. И също като тях (тук вече само предполагам) и аз мразя месец февруари.
Омразата ми към отминалия преди малко месец е отдавна, но едва днес (или както някой пунктуалец ще ме поправи, вчера) излезе на повърхността. Показа грозната си глава, както е казал Шекспир (по съвършено друг повод). Изведнъж рязко усетих, че утре е 1ви (добре де, знам, днес). А това значи няколко неща:
- мартеници (не съм купил, щото, нали знаеш, има време до края на месеца)
- имам само 3 статии за февруари в блога, а си бях обещал да пиша по 8-10
- нямам повече време да свърша нещата, които бях запланувал да свърша до края на месеца (дълга и скучна тема, ще ти я спестя)
- още не съм си подал данъчната декларация
- ще получа заплата
Това последното всъщност е нещо положително. И все пак…

Е, поне да напиша някоя глупост в блога, че да не изоставам много от норматива. Да, ще излезе с дата 1ви март, но това може да е положително – това значи, че трябва да напиша само още 7-9 неща. Разбира се, „трябва“ е силно казано. Но не искам да разочаровам вярната си публика или да давам храна на критиците („Залязва вече“, „Не може да смогва“, „Изчерпан е“, „Помните ли когато пишеше по 10 статии месечно?“ и т.н.)

Миналата седмица, докато чаках едни 150 килобайта да се прехвърлят през изключително бавната бтк-връзка в офиса (отне около 20 минути!), попаднах на интересна статия, в която авторът обясняваше колко лошо е да дадеш бавен компютър или бавен интернет на програмист, който работи за теб. Има една психологическа граница от минута-две (зависи и от програмиста, разбира се), която ако се премине, програмистът загубва търпение и влиза да чете cracked, да гледа youtube или да сади царевица във фермата си във фейсбук. Прочетох статията след като моето търпение се беше изчерпало и в лутането си се бях озовал на сайта на Joel-някой-си. Много увлекателно пише.

Всичко дотук беше за да позапълня статията с глупости, но все пак, за да не мислиш, че няма да кажа нищо полезно, ето го – в една от следващите принудителни паузи (бтк съкс, нищо ново) прочетох няколко статии в cracked.com и оттам се прехвърлих на блога на един от авторите в сайта. Там открих много забавен разказ, който се оказа повест или направо роман. Става дума за един барман, който е идеалът на много хора за пич – самоуверен, пекан, умен, има собствен бар, умее да говори с жените. Та в първа глава в бара му влиза делова дама, много красива, която му прави странна оферта от името на испанския император. Диалогът е много забавен, а случващото се в следващите 20 глави е доста увлекателно. Аз ги прочетох за няколко дни. Опитай и ти!

White Collar

gimly — Thu, 11 Feb 2010 11:30:28 +0000

Сериал: White Collar
Жанр: Криминална комедия, 45 минути
Запознай се с Нийл Кафри – престъпник, какъвто отдавна мечтаеш да си. Много умен, привлекателен, образован, забавен, хладнокръвен. Някак ме подсеща за Аферата Томас Краун. Та в началото на сериала той се споразумява с ФБР да излезе от затвора при условие, че им помага с разследването на т.нар. white-collar престъпления – фалшификации, измами и подобни. За да не избяга, му слагат GPS гривна на крака и го настаняват в евтин мотел – колкото би им струвал в затвора. С чар и хитрост той бързо си намира по-добро място за живеене и готини дрехи. Направо да му завидиш…

В свободното си от ФБР време, Нийл се опитва да намери мистериозната Кейт – бившата му приятелка, която е в ръцете на загадъчен мъж с пръстен.

Кейт

В ролята на Кейт ще видиш (макар и доста рядко) Alexandra Daddario – готина мацка, която след Всички мои деца не е правила нищо съществено (не че тук прави). Слагам снимка, за да стане по-красива статията.

Нийл от своя страна (или по-точно Matthew Bomer) е играл тук-там, но аз не го помня, макар да съм гледал част от сериалите/филмите, където се появява. По-известните са Чък (7 серии) и Ясновидката Тру (18 серии). В последния главната е Елиза Душку (ако не я знаеш, веднага да поправиш грешката – примерно с Dollhouse). Най-голямото му прегрешение според мен е, че е играл в Пътеводна светлина. Вярно, че само в 6 серии, но и една е много в такава боза. Сигурно е бил доста гладен в онези дни.

Агентът, който отговаря за него, се казва Питър Бърк. Макар да ми изглежда с позната физиономия, не мога да се сетя къде съм го гледал. Виждам, че е играл в Карнавал, от който гледах 3-4 серии, но не се сещам какъв беше там. Както и да е, тук играе най-добрия агент в отдела си и постоянно се надхитрява с Нийл.

Елизабет

Образът му на моменти е доста клиширан, но е представен забавно и не дразни.

На Питър жена му се казва Елизабет и е един от основните ми аргументи да гледаш сериала. Ако случайно си я пропуснал във Fastlane (където е в главна роля) или в Two Guys, a Girl and a Pizza Place (в ролята на Марти – секси пожарникарка, която омайва главата на Пийт), задължително я гледай тук.

Елизабет

Първата й по-сериозна роля (макар сериозна да е силно казано) е в Saved by the Bell, където играе в цели 74 епизода. След това може да си я засичал и в Beverly Hills, 90210 (136 епизода) или в краткото й участие в Животът на Браян.

Познато лице, при това много красиво. Слагам две нейни снимки, за да се насладиш. Ролята й в White Collar е второстепенна и по-скоро е за разведряване на атмосферата, когато нещата станат прекалено сериозни. Добре се справя!

Досега има 11 серии от сериала, като общо за сезона ще са 14. Гледам го с удоволствие и ти препоръчвам да го гледаш и ти.

Още телефонни неволи

gimly — Tue, 09 Feb 2010 15:32:14 +0000

Само 3 месеца ми трябваха да преодолея страха си от виваком и да отида да си подам заявлението за пренос на номер. Ако не ти е ясно за какво говоря, значи не си чел предната ми статия по темата. Този път избрах друг офис и отидох към 2 и нещо. От общо 5 служителя само един беше свободен, та се запътих смело към него. Обясних, че искам да се прехвърля на друг оператор и очаквах да започне да увърта и да търси с поглед шефа си или някой колега. Вместо това Виктор (ще го наричам така, за да не му казвам истинското име) веднага започна да работи по моя проблем. Аз се зачудих да не са сменили процедурата, но истината се оказа друга – бях попаднал директно на управителя. Разбрах го от табелката, с която беше закичен.
Постоях известно време докато той попълваше мълчаливо и по едно време започна да се пробва да ме убеди, че правя грешка. Не беше особено ентусиазиран в опитите си, но все пак ми предложи безплатна вивател карта, безплатни минути и т.н. Аз повторих няколко пъти, че вече съм взел решение и той като че ли се примири. Малко след това изчезна някъде.
Върна се 2-3 минути по-късно и направи един последен опит, но аз останах непреклонен. Връчи ми един лист, взе петте лева, които бях приготвил и каза „Елате да си вземете сертификата в петък“ (т.е. след 3 дни). Аз попитах за какво ми е този сертификат и се оказа, че без него няма как да ми пуснат номера от друг оператор.
Така като го разказвам, всъщност не се разбира, че прекарах едни 20-30 минути в чакане докато той ходеше насам-натам из офиса и говореше с разни хора. Отначало помислих, че говори за мен нещо, но той просто си се занимаваше с ежедневните си задачи.

В петък се появих по същото време – оказа се добър час. Този път моят човек го нямаше, но един от консултантите ми даде сертификата без да каже дума и аз излязох за последно от този офис.
С ценната хартийка се запътих към мтел. Там служителките бяха по-усмихнати и по-приказливи. Но това може да се дължи на посоката на пренасяне на номера. И там има какво да се желае – с договора ми вървеше някакъв апарат, който принципно става, но е далеч от моя панасоник. Е, все някак ще го преживея. Освен това пропуснаха да ме питат дали искам хартиена фактура и дали искам да ме включат в телефонния им указател. А аз пропуснах да видя колко струват разговорите мтел-мтел и се оказа, че съвсем не са евтини на този тарифен план. Но като съм решил да плащам ниска месечна такса, това може да се очаква.
Цялата процедура ми отне около седмица и половина: заявление във вторник, сертификат в петък, активиране на фиксирания номер в четвъртък. И хич не беше страшно!

Още Касъл за феновете, йей!

gimly — Tue, 02 Feb 2010 15:44:04 +0000

Поредната добра новина за феновете на Castle – от ABC са поръчали още 2 епизода, като общо стават 24 в този втори сезон. Да припомня, че в началото бяха едва 13, но заради постоянното покачване на рейтинга си, сериалът си заслужи нови 9 и сега още 2.

Със серията „Sucker Punch“, която излезе преди 2 седмици, Castle постигна най-добър рейтинг от началото на сезона – 2.8 – а миналата седмица го задмина, достигайки 3.1. Тези рейтинги са във възрастовата група 18-49, която се смята за най-важна за рекламодателите и определя съдбата на сериалите.

Все още няма вести за 3ти сезон, но нещата изглеждат оптимистично.

Източник: series.nu