Е, поне да напиша някоя глупост в блога, че да не изоставам много от норматива. Да, ще излезе с дата 1ви март, но това може да е положително – това значи, че трябва да напиша само още 7-9 неща. Разбира се, „трябва“ е силно казано. Но не искам да разочаровам вярната си публика или да давам храна на критиците („Залязва вече“, „Не може да смогва“, „Изчерпан е“, „Помните ли когато пишеше по 10 статии месечно?“ и т.н.)

Миналата седмица, докато чаках едни 150 килобайта да се прехвърлят през изключително бавната бтк-връзка в офиса (отне около 20 минути!), попаднах на интересна статия, в която авторът обясняваше колко лошо е да дадеш бавен компютър или бавен интернет на програмист, който работи за теб. Има една психологическа граница от минута-две (зависи и от програмиста, разбира се), която ако се премине, програмистът загубва търпение и влиза да чете cracked, да гледа youtube или да сади царевица във фермата си във фейсбук. Прочетох статията след като моето търпение се беше изчерпало и в лутането си се бях озовал на сайта на Joel-някой-си. Много увлекателно пише.

Всичко дотук беше за да позапълня статията с глупости, но все пак, за да не мислиш, че няма да кажа нищо полезно, ето го – в една от следващите принудителни паузи (бтк съкс, нищо ново) прочетох няколко статии в cracked.com и оттам се прехвърлих на блога на един от авторите в сайта. Там открих много забавен разказ, който се оказа повест или направо роман. Става дума за един барман, който е идеалът на много хора за пич – самоуверен, пекан, умен, има собствен бар, умее да говори с жените. Та в първа глава в бара му влиза делова дама, много красива, която му прави странна оферта от името на испанския император. Диалогът е много забавен, а случващото се в следващите 20 глави е доста увлекателно. Аз ги прочетох за няколко дни. Опитай и ти!

В петък се появих по същото време – оказа се добър час. Този път моят човек го нямаше, но един от консултантите ми даде сертификата без да каже дума и аз излязох за последно от този офис.
С ценната хартийка се запътих към мтел. Там служителките бяха по-усмихнати и по-приказливи. Но това може да се дължи на посоката на пренасяне на номера. И там има какво да се желае – с договора ми вървеше някакъв апарат, който принципно става, но е далеч от моя панасоник. Е, все някак ще го преживея. Освен това пропуснаха да ме питат дали искам хартиена фактура и дали искам да ме включат в телефонния им указател. А аз пропуснах да видя колко струват разговорите мтел-мтел и се оказа, че съвсем не са евтини на този тарифен план. Но като съм решил да плащам ниска месечна такса, това може да се очаква.
Цялата процедура ми отне около седмица и половина: заявление във вторник, сертификат в петък, активиране на фиксирания номер в четвъртък. И хич не беше страшно!

Все още няма вести за 3ти сезон, но нещата изглеждат оптимистично.

Източник: series.nu

снимка: Al Herrmann

Мразеше тоалетните на гарата, но нямаше избор. Беше забравил да се изпикае вкъщи, а нямаше да издържи до почивката. Миризмата го обгърна още преди да влезе. Отпред имаше бяла пластмасова масичка и чинийка за стотинки. На лист от тетрадка някой беше написал с химикал “50 ст”. Имаше и купчина жълти салфетки. Бяха толкова малки и толкова тънки, сякаш някой ги беше късал от тоалетна хартия. До масичката имаше бяла пластмасова табуретка. Празна беше. Илия пусна монета в чинийката и влезе. Поне имаше много кабинки. Той не обичаше да пикае на общите писоари. Преди много време негов приятел му беше казал, че има “срамежлива патка”. Оттогава този израз му се беше набил в мозъка и се сещаше за него всеки път като ползваше обществена тоалетна. Да, наистина имаше “срамежлива патка”. Само мисълта, че някой го гледа как пикае беше достатъчна да му секне “работата”. Влезе в първата кабинка, затвори и заключи. Изпика се. Така беше по-добре. Имаше 3 дълги часа до следващата тоалетна.

На спирката нямаше много хора. Дано останеше така. Илия обичаше празните автобуси. Можеше да се премести, ако не хареса мястото, можеше да поспи, ако иска. Автобусът пристигна и се качиха. Общо около 15тина човека. Вътре вече имаше хора, но не бяха много. Илия стигна до мястото си и със задоволство установи, че съседното място е свободно. Беше малко след средата на автобуса. Остави си якето в багажното горе и седна. Автобусът потегли.

Още в началото видя, че автобусът беше по-различен от обикновено. В средата му, точно до втората врата имаше някаква голяма колона или нещо подобно. От задната й страна имаше малко вратичка. Вероятно някакъв склад, каза си Илия.
Но не беше склад. Беше тоалетна. Това много учуди Илия. Първо една баба влезе там, после и малко момче. Илия надникна и видя. Изненада се. Не очакваше тоалетна в автобус.

Приятно момиче мина и раздаде кафе и вафла на желаещите. Харесваше му тази фирма. Докато хапваше вафлата си, постепенно се унесе. Навън беше зелено. Пролет беше и слънцето играеше по листата на дърветата. Погледът му се рееше по слънчевите петна. Обичаше да пътува.

Бавно изплува от съня. За един дълъг миг не беше сигурен дали още сънува или в действителност вижда странното устройство през открехнатата врата на тоалетната. Две примигвания по-късно разбра, че е било част от съня. След още едно примигване виждаше ясно вратата – беше затворена. Явно му се беше сторило. Над нея светеше лампичка “заето”. Не му се четеше книга, нито му се спеше, та реши да види кой ще излезе от тоалетната. Гледа вторачено във вратата поне 15 минути, но никой не излезе. Сигурно лампичката е развалена и свети винаги “заето”. Каза си, че ще гледа още 10 минути и след това ще отиде да пробва дали е заключено.

* * *

Лена се качи на автобуса специално заради тоалетната. Само веднъж преди се беше качвала на автобус с тоалетна и тогава така и не отиде да я разгледа. Днес беше идеалното време за малко проучване. От два дни се чудеше какво да прави, за да избяга от скуката. Вчера намери някакъв много стар брой на “Плейбой” и там прочете разказа. Беше за секса в тоалетните по самолетите. Авторът описваше някакъв клуб или нещо такова – хора, които се чукат в различни модели самолети заради тръпката. В разказа бяха описани различни техники за тесни пространства. Беше добър разказ. Дори много добър. Стана й топло там долу. И приятно. Бавно плъзна ръка под полата си…

След като прочете разказа, си направи сандвич и седна пред компютъра. Отвори сайтовете на 5-6 авиокомпании и провери цените на билетите и маршрутите им за следващите няколко дни. Цените бяха космически. Почти веднага се отказа да лети. Не си струваше само заради секса. Или може би си струваше? Не знаеше. Дали има друг вариант? Тогава се сети за автобусната тоалетна. Ако беше я пробвала при първото си пътуване, щеше да е наясно, че няма как да влязат двама човека вътре. Ако беше я пробвала, нямаше да го срещне.

* * *

Минаха още 10 минути. Илия се огледа. Зачуди се дали да не изчака още 10. Обмисляше вариантите. Ако го очаква момиче там, дали да влезе? Ако влезе, дали няма да има проблеми после. Ами ако тя се разкрещи? Ами ако тя поиска да правят секс и той се изложи? Тези и още стотици въпроси летяха из главата му. Опита да се съсредоточи. Стана. Излезе на пътеката. Направи три крачки и стигна пред вратичката. Натисна дръжката. Отключено беше. Той отвори.

* * *

Мястото й беше във втората част на автобуса. Нямаше пряка видимост към вратичката на тоалетната, освен ако не станеше права. Но това не я притесняваше. Знаеше, че идеята е да стои вътре и да чака някой красавец да дойде при нея.
Реши да изпълни плана си един час след като потеглиха. Беше рано, но не можеше да чака повече. Все пак се беше качила с тази цел – не искаше да слиза от автобуса без да се е “повозила”. Беше си набелязала един пич две седалки по-напред и мислеше да му намигне по пътя за тоалетната. Може пък да схване намека.
Не схвана намека. Очевидно. Вече 15 минути клечеше в миниатютната тоалетна и беше на косъм да се откаже. Просто нямаше къде да се мърда тук. Беше прекалено тясно. Тъкмо посягаше към бикините си, за да ги обуе и дръжката на вратата изскърца.

* * *

Вратата бавно се отвори. Имаше жена вътре. И наистина го чакаше. Преди да може да направи каквото и да било, тя го хвана за ризата и го придърпа вътре. Беше изключително тясно. Лицето му беше на не повече от една педя от нейното. Беше красива. Поне лицето. Той каза “Здрасти”.
- Здрасти и на теб. Чаках те.
- Така ли? Защо?
- Няма нужда да увърташ, знаеш защо съм тук.
- Мисля, че знам. Но не бях чувал някой да го прави в автобус. Не ти стигнаха парите за самолетен билет ли?
- Спри да говориш и ме целуни веднага!
Илия се подчини. Целувката беше бурна и дълга. Устните й имаха вкус на ябълка. Илия харесваше ябълки. Докато я целуваше, затвори очите си. Изведнъж усети някакво завъртане. Отвори очи, но въртенето продължи. Само миг по-късно загуби съзнание.

* * *

Събудиха се в купчина слама. Изобщо не беше като по филмите. И двамата взеха да подскачат и да се опитват да се измъкнат от боцкането на сламата. Най-накрая стигнаха до твърда земя. Изтърсиха си дрехите и се спогледаха. Нямаха никаква представа къде са. Илия облиза устни. Усети вкуса й върху тях. Бавно се приближи към нея, като не спираше да я гледа в очите. Лена също пристъпи към него. Малко преди целувката, той каза:
- Името ми е Илия.
- Аз съм Лена.
- Приятно ми е.
- И на мен.
После езиците им отново се преплетоха. Ръцете им започнаха да събличат дрехите на другия. Беше много по-лесно отколкото в онази тясна тоалетна. А къде бяха сега? И как се озоваха тук? Сега това нямаше значение. Само страстта беше важна, нищо друго. Бяха почти голи и едновременно погледнаха към сламата и също така едновременно извърнаха поглед – сякаш почувстваха клечките, които се забиват в телата им. Вместо това легнаха на земята – беше твърда и хладна, но беше далеч по-добре.
Сексът беше невероятен. Илия не беше изпитвал нещо толкова хубаво преди. И най-добрите му моменти бледнееха на фона на това, което се беше случило току-що. И ако можеше да се съди по звуците, които издаваше Лена, на нея също й беше харесало много. Двамата лежаха на земята и се опитваха да си поемат дъх. Студената и грапава почва изобщо не им правеше впечатление. Илия се опита да стане и да се облече, но още целия трепереше и реши да поизчака.

* * *

Два часа по-късно най-после решиха да излязат от плевнята. След няколко невероятни оргазма (Илия спря да ги брои след третия) най-после се бяха наситили (засега) един на друг и решиха да се поразтъпчат. Илия стигна до вратата и дръпна силно. Тя бавно се отвори със скърцане. Той надникна навън и видя тъмно зеленото небе. Гледката беше толкова нереална, че той загуби съзнание. Последното, което му мина през главата беше “Не, пак ли?”.

* * *

Събуди се малко по-късно и почти веднага разбра къде е. Беше много тясно и миришеше на дезинфектант. Беше в тоалетната на автобуса. Беше гол и не беше сам. Отвори очи и видя Лена. Възбудата му веднага се върна. Тя усети и се усмихна. Погледна го въпросително.
- Мисля, че ще ни е много тясно – каза той.
- Не мислеше така предните четири пъти.
- Е да, но ние не бяхме … – Мислеше да каже “тук”, но се спря. Ако не бяха тук, къде тогава се беше случило всичко? Реши да си замълчи – не искаше жената, с която беше правил най-страхотния секс в живота си, да го помисли за луд. – Хайде да опитаме!

* * *

- Добре, нека да опитаме – каза Лена и незабелязано от него пъхна ново хапче в устата си.
Тези хапчета наистина вършеха чудеса. Струваха си парите. Направо не й се мислеше колко ще го заболи когато ефектът на хапчето премине и местата, на които се беше удрял по време на страстното им чукане започнат да се обаждат. Вместо това докосна устни до неговите и ги разтвори за целувка. Ароматът на ябълки го обгърна.

Всички тези герои по филми и сериали са писатели. Хората, които съчиняват историите. Явно е нещо като мода. Аз не съм се пробвал и май имах добра причина. Само дето не мога да си я спомня. Сега си мисля, че може би е защото не съм искал да звуча тъпо или банално. Пък било то и само в моите очи. Или защото не забелязвам малките неща. И понеже цялата техника се базира на събирането на достатъчно доказателства, за да може да се започне от някъде, аз бих имал много малък арсенал. Може би ми е липсвал подходящ събеседник? От страх да не ме чуе обектът на изследването?

Трудно е да се коментират минувачи. Колкото и да са колоритни, това че се движат доста затруднява цялата работа. Чудиш се да гледаш ли или да пишеш (ако си записваш). Или пък докато обмените по 2-3 реплики с другаря по коментар и обектът е отминал. После започват едни съчинения по памет, които след няколко минути съвсем стрелят напосоки. Затова най-добре да се коментира някой, който стои на едно място: две приятелки на съседната маса в заведението; лелката, която събира парите пред градската тоалетна; нетърпелив младеж, който вече 15 минути чака приятелката си на спирката; продавачката на кофички варена царевица с нереално дълги нокти за нейната професия. При тях имаш достатъчно време да се вгледаш в дребните детайли, които да оформят историята. Не ти се налага да бързаш и да се притесняваш, че всеки момент ще загубиш обекта. Ще видиш ревнивия поглед на едното момиче към приятелката й, докато последната флиртува с красивия сервитьор. Ако не от първия път, то със сигурност от третия. Или петия. Или най-малкото ще ти направи впечатление колко пъти викат сервитьора.

Макар и не в челото на личната ми класация, намирам сериала за увлекателен и го гледах с интерес. В него ще видиш познати лица от други сериали – майката на Малкълм играе съдийка; шефката на служебните адвокати може да си я виждал в Спешно отделение, където е играла в цели 102 епизода; шефът на прокурорите си го виждал в Хаус, Адвокатите от Бостън и още няколко сериала; един от прокурорите е играл в 91 епизода на Angel (още известен като Бъфи-2) и т.н.

quarterlife, Episode 1 from quarterlife on Vimeo.

Вече съм го споменавал в писанията си, но няма да те карам да ровиш из архиви. Става дума за група младежи с някакви таланти, които се опитват да порастнат и за сайта quarterlife.com, в който хора на изкуството могат да споделят това, което са направили – видео, литература, аудио или просто да напишат нещо в блога. Интересно е преплитането между виртуални и реални персонажи – нещо доста актуално в ерата на фейсбук и туитър. Освен това има готини мацки. Пробвай го!

Убийствата, които разследва докато хапва плодове, са доста добре измислени, а музиката е повече от добра. Диалозите са по-малко от средното за жанра, като големите паузи са по-скоро плюс за сериала. Увлечението на героя по Дзен е много добре преплетено със способностите му да разкрива престъпления. Сериалът е задължителен, много по-дълбок от повечето, които съм гледал.

Сериалът има общо 2 сезона, като краят му е добре написан. С голям интерес изгледах 30тината серии и след това ги гледах още веднъж. В моментната ми класация го поставям на второ място.

Шарлът

Отново британски и отново с мистериозен привкус. Този път става дума за колеж на име Trinity, в който се случват странни неща. Новият ректор иска да разкрие тайните на колежа и да закрие могъщото братство, но среща сериозен отпор сред студенти и ръководство.

Дориан

Сериалът е и загадъчен и забавен, има готини актьори и увлекателен сюжет. В братството са богаташки деца, само момчета, които правят каквото си искат и имат доста повече права от обикновените студенти.

Розалинд

Розалинд

Като отделна сюжетна линия са представени приключенията на двама идиоти, които стават първи приятели докато преминават през разнообразни и доста комични унижения. В голяма част от случаите те даже не разбират, че трябва да се чувстват прецакани, което прави ситуациите доста по-забавни, отколкото биха били, ако трябваше и да ти е жал за тях.

Героите в сериала са готини и доста красиви. Можеш да изплакнеш очи с Шарлът или Розалинд, а ако си падаш по мъже – Дориан сигурно ще ти хареса. До момента има един сезон от 8 серии, като очаквам това да не е всичко от сериала. Последният епизод ме остави да чакам още.

Започвам с Хаус и статията ми за ехидния детектив. Ти сигурно си гледал сериите с него, но аз да припомня – Лукас се появява като гадже на Къди и има малко повече реплики, макар и не толкова ехидни. Хаус ревнува, но накрая се примирява. Или поне така изглежда. Все пак знаеш какъв е.

За Касъл писах че ще се появи конкурентка на Бекет, която ще омае Касъл, но това се оказа малко пресилено. Въпросната мацка се появява за един епизод и е далеч от класата на любимата ни детективка. Така че дишаме спокойно.

Гледах още няколко серии на Vampire Diaries и въпреки надеждите ми за нещо повече, сериалчето се оказа посредствено. Предсказуемо, не особено интересно, клиширано. На светлинни години от True Blood. Препоръчвам да го гледаш само ако няма какво друго.

Новият-стар Scrubs е доста интересен, задължително го гледай, ако още не си. Първите серии са някак уводни и Джей Ди още си мърмори под носа, но постепенно нещата се отместват в посока д-р Кокс и Търк. За мое съжаление Лорън Греъм никаква не се вижда, но аз още се надявам при прехода към не-джей-ди да се появи или тя или някоя друга готина.

Толкова засега, очаквай още доклади като ми остане време.

Британски криминално-фантастичен сериал. Знаеш пристрастията ми към британското кино и ако следиш ревютата ми, вече и ти си фен. Изследовател в модерна лаборатория получава от неизвестен източник поредица снимки от някакво събитие, което още не се е случило. На пръв поглед снимките са произволни, но детективите, които започват да разследват случая бързо намират пресечните точки. Самото събитие е отдалечено на по-малко от денонощие, та времето е крайно недостатъчно за разследване. В бързината на събитията е трудно да се занимават с доста важните, но не толкова спешни въпрос – кой изпраща снимките? защо? как? Докато ние зрителите си ги задаваме и гадаем, екипът от местната полиция си върши доста бързо работата и накрая … Не мисля да ти издавам какво става накрая на сериите, по-добре провери сам.

Сериалът има 7 серии в сезон 1 и очаквам с нетърпение сезон 2. Обръщам ти внимание, че сериите са по 1 час, та се гледа по-бавно.

Приятен канадски сериал, въртящ се около живота на млада жена, която посещава психоаналитик със свръхестествени способности.

Главната героиня Ерика прави списък с нещата в живота си, за които съжалява и с помощта на доктор Том и неговата способност да я връща назад във времето, опитва да поправи някои от нещата, които е развалила, или поне мисли, че е развалила. Наглед сладникава романтична история, сериалът е доста по-дълбок и ще те накара да се замислиш за всекидневните си проблеми и как могат да бъдат решени. Ще ти се прииска и да можеш да се върнеш назад във времето, разбира се – на кой не му се иска – но това си остава привилегия на героите.

Аз лично много харесвам сериала – има силен диалог, като доктор Том често цитира класици; Ерика е готина; освен това доста успешно разчупват модела на еднотипните серии и няма лесно да ти омръзне. Героите мислят и чувстват като реални хора и бързо ще си намериш любимец, с когото да се отъждествиш. Освен това Ерика си има facebook страница, както и видео-блог, който е доста забавен. Приятно впечатление прави и сайтът на сериала.

Досега има сезон и половина, като продължават да излизат серии.

Този път не намери грешки и остана доволен. Най-после стигна до перфектната статия. Натисна бутона „Публикуване“ и сърцето му леко ускори ход. В този момент дори не подозираше, че това щеше да се окаже последната му статия…

Моят любим автор Стивън Кинг често използва този похват. Според мен доста успешно. От една страна това уж издава какво ще стане по-натам в книгата, от друга – не разкрива нищо съществено. Още по-хитри са изречения като Щеше да види Джейн само още веднъж или Посещаваше любимата си закусвалня за предпоследен път. Създават чувство за предопределеност, което много ми харесва.
(Тук за малко да напиша Създават някакво чувство, което не мога да опиша, но навреме се сетих за думите на Стивън Кинг, който казва, че ако има неща, които не можеш да опишеш, не ставаш за писател.)

Друг такъв похват показва изречението: Само два часа по-късно Пийт беше мъртъв. Задължително след него следва предистория, която още повече увеличава напрежението. И ако досега действието се движи бързо, изведнъж тази ретроспекция забавя нещата и ги заплита още повече – ако, разбира се, е разказана добре и има общо със смъртта на Пийт. В противен случай дразни.

В книга на друг автор – не помня кой, но не е толкова важно – се използва подобен похват, но с обратен знак. Не мога да цитирам дословно, но ще опитам да предам смисъла: Предварително искам да успокоя читателя, че никой няма да умре в края на тази глава/сцена/книга. Само един човек ще си навехне крака, а друг ще получи юмрук в лицето. След като ви казах това, можем да продължим по-спокойни към срещата на Джо с ирландската мафия.

Харесват ли ви тези похвати или ви дразнят? Имате ли любими похвати?

Кътнър

Истинското му име е Калпен Суреш Моди (કલ્પેન સુરેશ મોદી на езика Gujarati), а в сериалите и филмите го пишат с псевдонима му – Кал Пен. Роден е в Ню Джърси, с индийски произход е (което ти вече знаеше). На 32 години е.

Ако случайно не следиш Хаус или си пропуснал Кътнър (или липсата му напоследък), ще разкажа накратко. Хаус е най-добрият „медицински“ сериал, който съм гледал (да се чете: най-добрият изобщо). Доктор Хаус е гениален, ехиден и на моменти подъл доктор, който оглавява диагностичен екип. Повече за сериала ще можеш да прочеш в ревюто ми по темата.

Кътнър си замина след мистериозно самоубийство, което беше една от основните причини Хаус да постъпи в психиатрична клиника, за която вече писах.

За по-любознателните давам и този линк към инфото в wikipedia.

Малко познат сериал, който показва професията на американските шерифи (US Marshalls), които се занимават с програмата за защита на свидетели на САЩ (Witness Protection Program). Главната героиня е Мери – мъжкарана, която опитва да прави добро и да не показва чувствата си, въпреки проблемите със семейството си (майка й е алкохоличка, сестра й Бранди излиза с престъпници). Партньорът й Маршъл е култов персонаж, който е почти съвършен непукист. В сериала има и обща история, но не е толкова дълбок и спокойно може да се гледа произволно. Във всяка серия първо дават престъплението и свидетелите, които ще бъдат после в програмата, после как влизат в нея, след това времето прескача напред няколко месеца или даже години до наши дни и конкретния проблем с въпросните хора. А проблемите са най-разнообразни – на никой не му се седи мирно, особено в Албакърки.

Мери

Маршъл

В главната роля е Мери МакКормък, която направи добра роля в Западното крило (там игра Кейт Харпър и пак имаше значка). Никол Хилц играе сестра й и според мен се справя доста добре като за актриса, която не е играла почти нищо. На третата снимка е Фред Уелър, който е в ролята на Маршъл. Неговата филмография е доста по-дълга от на горните двама, но няма нищо впечатляващо.

Бранди

Сериалът не блести, но е приятен за гледане и е подходящ за между другото – докато чатиш, хапваш или дори работиш. Досега има излезли два сезона с общо 27 епизода.

Създателят на сериала – Joss Whedon – писа на сайта си:

Нямам много какво да кажа. Изключително се гордея с хората, с които работихме по сериала: главната героиня, екипа ми, актьорите. Чувствам, че сериалът става все по-добър с всяка изминала седмица, нещо с което мисля ще се съгласите в следващите месеци. Благодарен съм, че можахме да го пуснем в ефир и после да се върнем и да го пуснем пак.
Плановете ми за близкото бъдеще са да ровя в интернет и да се смазвам от пиене. Може би и да опитам тая история с почиването, за която всички говорят. До времето на излъчване на последния епизод от сериала ще сте наясно какъв ще е следващия ми проект. Но засега има още много работа, която трябва да се свърши и разочарование да се преглътне.
Благодаря ви за подкрепата и търпението. До нови срещи.

Ето и графика за излъчване на останалите епизоди от 2ри сезон: