Виждали сте тази сцена – главният герой и негов приятел или приятелка седят в кафе или бар и обсъждат непознат човек. Опитват се да измислят достатъчно добра история, която да пасне на външния вид на човека. Това е готино упражнение, което аз никога не съм правил. Като някой, който иска да стане писател – не чак иска-иска, но все пак – би трябвало да се тренирам по този начин. Или по друг подобен. Например в Castle и в Californication – два от любимите ми сериали – има подобна техника: главният герой е предизвикан от красива жена да разгадае миналото й и той се впуска в догадки и полу-измислици. Разбира се в цитираните случаи героят е удивително точен, но това няма значение. Важното е самото упражнение.

Всички тези герои по филми и сериали са писатели. Хората, които съчиняват историите. Явно е нещо като мода. Аз не съм се пробвал и май имах добра причина. Само дето не мога да си я спомня. Сега си мисля, че може би е защото не съм искал да звуча тъпо или банално. Пък било то и само в моите очи. Или защото не забелязвам малките неща. И понеже цялата техника се базира на събирането на достатъчно доказателства, за да може да се започне от някъде, аз бих имал много малък арсенал. Може би ми е липсвал подходящ събеседник? От страх да не ме чуе обектът на изследването?

Трудно е да се коментират минувачи. Колкото и да са колоритни, това че се движат доста затруднява цялата работа. Чудиш се да гледаш ли или да пишеш (ако си записваш). Или пък докато обмените по 2-3 реплики с другаря по коментар и обектът е отминал. После започват едни съчинения по памет, които след няколко минути съвсем стрелят напосоки. Затова най-добре да се коментира някой, който стои на едно място: две приятелки на съседната маса в заведението; лелката, която събира парите пред градската тоалетна; нетърпелив младеж, който вече 15 минути чака приятелката си на спирката; продавачката на кофички варена царевица с нереално дълги нокти за нейната професия. При тях имаш достатъчно време да се вгледаш в дребните детайли, които да оформят историята. Не ти се налага да бързаш и да се притесняваш, че всеки момент ще загубиш обекта. Ще видиш ревнивия поглед на едното момиче към приятелката й, докато последната флиртува с красивия сервитьор. Ако не от първия път, то със сигурност от третия. Или петия. Или най-малкото ще ти направи впечатление колко пъти викат сервитьора.

За последен път прочете статията си. Виждаше му се готова. Направо му беше писнало от нея и искаше час по-скоро да я публикува и да не я гледа повече. Сам си беше виновен – беше перфекционист и не обичаше да публикува статии (или каквото и да е) без да ги е прочел поне 5-6 пъти, като всеки път намираше по някое дребно проблемче. Това го спираше да пише по 3-4 статии (или повече) на ден, но той се гордееше с работата си.

Този път не намери грешки и остана доволен. Най-после стигна до перфектната статия. Натисна бутона „Публикуване“ и сърцето му леко ускори ход. В този момент дори не подозираше, че това щеше да се окаже последната му статия…

Моят любим автор Стивън Кинг често използва този похват. Според мен доста успешно. От една страна това уж издава какво ще стане по-натам в книгата, от друга – не разкрива нищо съществено. Още по-хитри са изречения като Щеше да види Джейн само още веднъж или Посещаваше любимата си закусвалня за предпоследен път. Създават чувство за предопределеност, което много ми харесва.
(Тук за малко да напиша Създават някакво чувство, което не мога да опиша, но навреме се сетих за думите на Стивън Кинг, който казва, че ако има неща, които не можеш да опишеш, не ставаш за писател.)

Друг такъв похват показва изречението: Само два часа по-късно Пийт беше мъртъв. Задължително след него следва предистория, която още повече увеличава напрежението. И ако досега действието се движи бързо, изведнъж тази ретроспекция забавя нещата и ги заплита още повече – ако, разбира се, е разказана добре и има общо със смъртта на Пийт. В противен случай дразни.

В книга на друг автор – не помня кой, но не е толкова важно – се използва подобен похват, но с обратен знак. Не мога да цитирам дословно, но ще опитам да предам смисъла: Предварително искам да успокоя читателя, че никой няма да умре в края на тази глава/сцена/книга. Само един човек ще си навехне крака, а друг ще получи юмрук в лицето. След като ви казах това, можем да продължим по-спокойни към срещата на Джо с ирландската мафия.

Харесват ли ви тези похвати или ви дразнят? Имате ли любими похвати?

вече втора седмица се каня да напиша нещо тук, отварям браузъра, пиша „unf“ в полето за адреса, давам стрелка надолу и ентер и виждам прекрасната съмър (така и не можах да й запомня името) да ме гледа възбуждащо. сърце не ми дава да я махна от там. е, наканих се най-сетне. доста ми помогна и ханк муди от последния калифорникейшън. луда серия, много ме накефи. задължително да я гледаш.

другата причина да не напиша нов материал е, разбира се, липсата на вдхъхновение, на идея. и на време, много ясно, но то не е толкова съществено. докато пиша статия (или разказ) на настолния си компютър, имам навика да затварям очи и да се любувам на интересните пътища, по които минава мисълта ми, подскачайки от идея на идея, от случка на случка, от кадър в кадър. често се случва да се унеса в сън, но обикновено това не трае повече от 10тина минути. положителното е, че помня голяма част от нещата, преминали през ума ми и ги използвам, когато ми се сторят добри.

от известно време се опитвам да подходя към писането (тук включвам както разкази, така и статии тип мнения или разсъждения като текущата) малко по-“научно“. да си записвам фрагментите от идеята ми, да ги доизглаждам, да ги допълвам. да се върна на темата след ден-два и да прочета пак написаното, да допиша още нещо или да изтрия някоя скучна част. преди бях на друг принцип – като ми дойде идея, бързам да я напиша цялата. например като писах безсъние, не си почивах, не обмислях повторно, а просто го написах – „на един дъх“. получава се по-емоционално, някак по-живо. или поне на мен така ми се струва. за сметка на това, обикновено е кратко (най-много 2-3 страници) и не включва идеи, които са ми дошли на следващия ден (например).

преди бях на мнение, че като напиша „скелето“ на един разказ – като имам разписани завръзка, кулминация и развръзка – и оставя нещата да „втасат“, после много си личи, че съм добавял „пълнежа“ допълнително. то понякога е така, но причината не е в това, че съм оставил историята за няколко дни и тогава съм я дописвал. истинската причина е, че при дописването не съм имал нужната нагласа, не съм бил достатъчно добър, както при написването на началните редове. това вече личи. другото – по-скоро не.

имам известно количество чернови в блога – неща, които не са узрели още за публикуване. наскоро изтрих първата си чернова. заболя ме, но бях твърд. има истории, които на второ четене са много плоски. или са само малка част от някаква история, която или не мога или не искам да напиша. мястото им е в кошчето. писна ми да ги отварям всеки път, когато си търся нещо за „дописване“ и да губя времето си с тях. сега ще мога да обърна внимание на по-перспективните драсканици.

още не мога да се реша да започна нещо по-дълго (роман примерно), защото ме е страх, че на 15та страница вече ще съм забравил как започва и как се казва бившата годеница на главния герой. чудя се дали някой от „истинските“ писатели е имал или има подобен проблем. обмислям да си направя нещо като помагало, където да си запиша няколко персонажа с техните специфични черти на характера и когато някой от тях е поставен в някаква ситуация (в романа ми), да поглеждам в помагалото и да преценям според неговия характер как трябва да постъпи. иначе има опасност след първите 20тина страници всички герои да приличат на мен. което може би е готино за тях (че кой не иска да е като мен?), но не е толкова добре за историята. освен ако идеята не е да напиша роман за орда клонинги. но тогава пък няма да ми трябва помагалото.

поглеждам за последно съмър (добре де, знам, че може да си я гледам винаги тук, но все пак ми е тъжно) и натискам „публикуване“…

колко често ви се е случвало да коментирате филм или предаване без да сте ги гледали? особено когато става дума за отрицателно мнение, това не е рядко явление. и ако спорите с фенове да дадения филм/предаване, почти винаги се стига до „как може да критикуваш без да си го гледал?!“ после спорът се измества на темата „да си губя ли времето само за да мога да споря аргументирано?“ или нещо подобно. а ако се престрашите и все пак гледате филма, после ще трябва да обяснявате на други събеседници, че по принцип такива неща не гледате, но целта е била да можете да спорите аргументирано. и тогава един от тях казва „да бе, да – тайничко ги харесваш тези филми, а иначе се правиш на много културен“. после иди доказвай, че не слушаш чалга.

моята политика в подобни случаи е да не лъжа. и да не се оправдавам. ако съм гледал 2-3 епизода на „Перла“, не обяснявам на всички как е било, защото са ме накарали или за да мога по-добре да го оплювам. дори това да е била причината. защото заемете ли отбранителна позиция, събеседникът ви инстинктивно заема нападателна. понеже в повечето случаи той гледа тайно „Перла“ и се мисли за нещо повече от вас, и не иска да отстъпва. или пък също като вас е гледал 2 серии случайно и после са го „обвинили“, че е фен на сериала и той не е успял да се измъкне. и няма да ви остави да се измъкнете. започнете ли спор, има голям риск да се стигне до следния диалог:

- не го гледам по принцип
- да бе, да, не ти вярвам
- ами ако щеш ми вярвай
- ами не ти вярвам

и т.н. предполагам ви изглежда познато. аз лично съм участвал много пъти в подобни спорове и не си спомням веднъж да е излязло нещо от тях. затова гледайте каквото ви кефи и хич да не ви пука.