Вдъхновен от неговата работа, реших и аз да се заема с редактиране на материали. Желаещи не липсваха – най-настоятелни се оказах Кирил Тотев и Johny. Едва когато реално започнах да се занимавам, видях колко трудно беше всъщност. От една страна не трябваше да променям смисъла и идеите на автора, от друга – трябваше финалния материал да е на ниво, за да не си казват читателите „абе този няма ли си редактор!“ Но мисля, че се справих тогава, справям се и досега. Най-голямо предизвикателство представляват материалите на г-н Тотев – той не обича да чете написаното дори веднъж, пише го на един дъх и директно го публикува. Ако се забавя дори с половин ден, повечето хора (основните му читатели) вече са го прочели. Когато кажа на някой от тях, че съм му редактор (не че се хваля, но понякога става дума), те ме гледат странно и се чудят как по меко да ми кажат, че не ставам за тая работа. А аз се чудя как да им кажа, че това, което са чели, е преди моята редакция – без да топя г-н Тотев, разбира се. Опитах няколко пъти да го убедя да не публикува нещата, преди да е минала редакцията, но безуспешно.

Тук искам да вмъкна още нещо – с г-н Тотев сме работили и в сътрудничество по няколко разказа, един от които е публикуван – можеш да го прочетеш тук. Там не съм в ролята на редактор, а в тази на съавтор и не нося отговорност за редакторски грешки – ако има такива. Преживяването е съвсем различно, настроението – също.

С Johny беше една идея по-лесно, понеже той беше прочел разказа си повече от веднъж. Макар да имахме известни спорове около неподходящи, според мен, изрази (не неприлични, а неподходящи), като цяло нещата се получиха. След това се наложи да обясня на няколко човека, че това, че съм редактирал разказа, не означава, че се олицетворявам с главния герой (или съм главния герой), но това са рисковете на професията.

Ако искаш да се пробваш в неблагодарната работа на редактора-любител, помни едно – не си мисли как ти би написал материала. Целта не е да го промениш така, че да се гордееш, че си го писал. Целта е да отстраниш досадните грешки и неточности, които авторът е допуснал и пропуснал, заслепен от тръпката, че е написал нещо. Ако усетиш, че даден абзац не е на място или дадена случка като цяло не е реалистична, кажи го на автора. Остави на него да я преправя. Ти само я провери след това за грешки и неточности. А ако написаното не става за нищо, кажи му. Много по-добре е да го чуе от теб, отколкото от публиката си.

Е, поне да напиша някоя глупост в блога, че да не изоставам много от норматива. Да, ще излезе с дата 1ви март, но това може да е положително – това значи, че трябва да напиша само още 7-9 неща. Разбира се, „трябва“ е силно казано. Но не искам да разочаровам вярната си публика или да давам храна на критиците („Залязва вече“, „Не може да смогва“, „Изчерпан е“, „Помните ли когато пишеше по 10 статии месечно?“ и т.н.)

Миналата седмица, докато чаках едни 150 килобайта да се прехвърлят през изключително бавната бтк-връзка в офиса (отне около 20 минути!), попаднах на интересна статия, в която авторът обясняваше колко лошо е да дадеш бавен компютър или бавен интернет на програмист, който работи за теб. Има една психологическа граница от минута-две (зависи и от програмиста, разбира се), която ако се премине, програмистът загубва търпение и влиза да чете cracked, да гледа youtube или да сади царевица във фермата си във фейсбук. Прочетох статията след като моето търпение се беше изчерпало и в лутането си се бях озовал на сайта на Joel-някой-си. Много увлекателно пише.

Всичко дотук беше за да позапълня статията с глупости, но все пак, за да не мислиш, че няма да кажа нищо полезно, ето го – в една от следващите принудителни паузи (бтк съкс, нищо ново) прочетох няколко статии в cracked.com и оттам се прехвърлих на блога на един от авторите в сайта. Там открих много забавен разказ, който се оказа повест или направо роман. Става дума за един барман, който е идеалът на много хора за пич – самоуверен, пекан, умен, има собствен бар, умее да говори с жените. Та в първа глава в бара му влиза делова дама, много красива, която му прави странна оферта от името на испанския император. Диалогът е много забавен, а случващото се в следващите 20 глави е доста увлекателно. Аз ги прочетох за няколко дни. Опитай и ти!

Всички тези герои по филми и сериали са писатели. Хората, които съчиняват историите. Явно е нещо като мода. Аз не съм се пробвал и май имах добра причина. Само дето не мога да си я спомня. Сега си мисля, че може би е защото не съм искал да звуча тъпо или банално. Пък било то и само в моите очи. Или защото не забелязвам малките неща. И понеже цялата техника се базира на събирането на достатъчно доказателства, за да може да се започне от някъде, аз бих имал много малък арсенал. Може би ми е липсвал подходящ събеседник? От страх да не ме чуе обектът на изследването?

Трудно е да се коментират минувачи. Колкото и да са колоритни, това че се движат доста затруднява цялата работа. Чудиш се да гледаш ли или да пишеш (ако си записваш). Или пък докато обмените по 2-3 реплики с другаря по коментар и обектът е отминал. После започват едни съчинения по памет, които след няколко минути съвсем стрелят напосоки. Затова най-добре да се коментира някой, който стои на едно място: две приятелки на съседната маса в заведението; лелката, която събира парите пред градската тоалетна; нетърпелив младеж, който вече 15 минути чака приятелката си на спирката; продавачката на кофички варена царевица с нереално дълги нокти за нейната професия. При тях имаш достатъчно време да се вгледаш в дребните детайли, които да оформят историята. Не ти се налага да бързаш и да се притесняваш, че всеки момент ще загубиш обекта. Ще видиш ревнивия поглед на едното момиче към приятелката й, докато последната флиртува с красивия сервитьор. Ако не от първия път, то със сигурност от третия. Или петия. Или най-малкото ще ти направи впечатление колко пъти викат сервитьора.

Този път не намери грешки и остана доволен. Най-после стигна до перфектната статия. Натисна бутона „Публикуване“ и сърцето му леко ускори ход. В този момент дори не подозираше, че това щеше да се окаже последната му статия…

Моят любим автор Стивън Кинг често използва този похват. Според мен доста успешно. От една страна това уж издава какво ще стане по-натам в книгата, от друга – не разкрива нищо съществено. Още по-хитри са изречения като Щеше да види Джейн само още веднъж или Посещаваше любимата си закусвалня за предпоследен път. Създават чувство за предопределеност, което много ми харесва.
(Тук за малко да напиша Създават някакво чувство, което не мога да опиша, но навреме се сетих за думите на Стивън Кинг, който казва, че ако има неща, които не можеш да опишеш, не ставаш за писател.)

Друг такъв похват показва изречението: Само два часа по-късно Пийт беше мъртъв. Задължително след него следва предистория, която още повече увеличава напрежението. И ако досега действието се движи бързо, изведнъж тази ретроспекция забавя нещата и ги заплита още повече – ако, разбира се, е разказана добре и има общо със смъртта на Пийт. В противен случай дразни.

В книга на друг автор – не помня кой, но не е толкова важно – се използва подобен похват, но с обратен знак. Не мога да цитирам дословно, но ще опитам да предам смисъла: Предварително искам да успокоя читателя, че никой няма да умре в края на тази глава/сцена/книга. Само един човек ще си навехне крака, а друг ще получи юмрук в лицето. След като ви казах това, можем да продължим по-спокойни към срещата на Джо с ирландската мафия.

Харесват ли ви тези похвати или ви дразнят? Имате ли любими похвати?

другата причина да не напиша нов материал е, разбира се, липсата на вдхъхновение, на идея. и на време, много ясно, но то не е толкова съществено. докато пиша статия (или разказ) на настолния си компютър, имам навика да затварям очи и да се любувам на интересните пътища, по които минава мисълта ми, подскачайки от идея на идея, от случка на случка, от кадър в кадър. често се случва да се унеса в сън, но обикновено това не трае повече от 10тина минути. положителното е, че помня голяма част от нещата, преминали през ума ми и ги използвам, когато ми се сторят добри.

от известно време се опитвам да подходя към писането (тук включвам както разкази, така и статии тип мнения или разсъждения като текущата) малко по-“научно“. да си записвам фрагментите от идеята ми, да ги доизглаждам, да ги допълвам. да се върна на темата след ден-два и да прочета пак написаното, да допиша още нещо или да изтрия някоя скучна част. преди бях на друг принцип – като ми дойде идея, бързам да я напиша цялата. например като писах безсъние, не си почивах, не обмислях повторно, а просто го написах – „на един дъх“. получава се по-емоционално, някак по-живо. или поне на мен така ми се струва. за сметка на това, обикновено е кратко (най-много 2-3 страници) и не включва идеи, които са ми дошли на следващия ден (например).

преди бях на мнение, че като напиша „скелето“ на един разказ – като имам разписани завръзка, кулминация и развръзка – и оставя нещата да „втасат“, после много си личи, че съм добавял „пълнежа“ допълнително. то понякога е така, но причината не е в това, че съм оставил историята за няколко дни и тогава съм я дописвал. истинската причина е, че при дописването не съм имал нужната нагласа, не съм бил достатъчно добър, както при написването на началните редове. това вече личи. другото – по-скоро не.

имам известно количество чернови в блога – неща, които не са узрели още за публикуване. наскоро изтрих първата си чернова. заболя ме, но бях твърд. има истории, които на второ четене са много плоски. или са само малка част от някаква история, която или не мога или не искам да напиша. мястото им е в кошчето. писна ми да ги отварям всеки път, когато си търся нещо за „дописване“ и да губя времето си с тях. сега ще мога да обърна внимание на по-перспективните драсканици.

още не мога да се реша да започна нещо по-дълго (роман примерно), защото ме е страх, че на 15та страница вече ще съм забравил как започва и как се казва бившата годеница на главния герой. чудя се дали някой от „истинските“ писатели е имал или има подобен проблем. обмислям да си направя нещо като помагало, където да си запиша няколко персонажа с техните специфични черти на характера и когато някой от тях е поставен в някаква ситуация (в романа ми), да поглеждам в помагалото и да преценям според неговия характер как трябва да постъпи. иначе има опасност след първите 20тина страници всички герои да приличат на мен. което може би е готино за тях (че кой не иска да е като мен?), но не е толкова добре за историята. освен ако идеята не е да напиша роман за орда клонинги. но тогава пък няма да ми трябва помагалото.

поглеждам за последно съмър (добре де, знам, че може да си я гледам винаги тук, но все пак ми е тъжно) и натискам „публикуване“…

моята политика в подобни случаи е да не лъжа. и да не се оправдавам. ако съм гледал 2-3 епизода на „Перла“, не обяснявам на всички как е било, защото са ме накарали или за да мога по-добре да го оплювам. дори това да е била причината. защото заемете ли отбранителна позиция, събеседникът ви инстинктивно заема нападателна. понеже в повечето случаи той гледа тайно „Перла“ и се мисли за нещо повече от вас, и не иска да отстъпва. или пък също като вас е гледал 2 серии случайно и после са го „обвинили“, че е фен на сериала и той не е успял да се измъкне. и няма да ви остави да се измъкнете. започнете ли спор, има голям риск да се стигне до следния диалог:

- не го гледам по принцип
- да бе, да, не ти вярвам
- ами ако щеш ми вярвай
- ами не ти вярвам

и т.н. предполагам ви изглежда познато. аз лично съм участвал много пъти в подобни спорове и не си спомням веднъж да е излязло нещо от тях. затова гледайте каквото ви кефи и хич да не ви пука.

дяволът (понякога дявола) е в подробностите — 23 резултата

бог е в подробностите — 8 резултата

бог и дявол (двамата заедно) са в подробностите — 2 резултата

въпреки смазващото предимство на дявола, съм длъжен да отбележа някои подробности:

- до около 20тия ред (т.е. първите 2 страници при стандартно търсене) резултатът беше равен

- дяволът се среща предимно в новини и блогове, докато бог – в сайтове за религия и – забележете – карти таро.

друго любопитно:

изглежда авторите на страниците, в които присъства израза, не са много наясно откъде произлиза той – приписват го ту на французи, ту на англичани, ту на немци.

ето още някои неща, които са в подробностите:

истината – 5 пъти

същината/същността – 3 пъти

животът – 2 пъти

по 1 път се срещат щастието, силата, паметта, всичко, класата, красотата, съвършенството и др.

търсенето по английското „in the details“ не даде много по-различни резултати. там дяволът води с повече, но картината отново е сравнително неясна. дяволът се среща предимно в дефиниции на идиоматични изрази в английския език (поне на първите 2 страници с резултати). при разделено търсене по цялата фраза, дяволът получава близо 6 милиона резултата, докато бог е с малко над 60 хиляди – съществена разлика от 100 пъти.

понеже количеството на резултатите не винаги е доказателство, потърсих истината в wikipedia (на английски; в българската част не намерих този израз). търсенето по коя да е от двете фрази връща тази страница, от където разбираме, че и wikipedia не е много наясно откъде произлиза тази фраза – приписва се на Гюстав Флобер, на Лудвиг Мийс ван дер Рое, на анонимен автор, на Варбург и др.

в тази статия четем, че и двете фрази се използват, но с различно значение – дяволът е в подробностите се използва когато дреболии (подробности) се пренебрегват и после обръщат колата; бог е в подробностите се използва когато искаш да кажеш, че възможностите и интересните неща са в подробностите и човек трябва да се вгледа по-внимателно.

Lyrics | Placebo lyrics – Devil in the details lyrics

каня се да напиша нещо смешно вече доста време. намирам за много лесно да разсмивам хората, когато говоря с тях. има моменти, в които направо „влизам в серия“ – всичко, което кажа е смешно. но все още не съм стигнал до написване на нещо смешно. не знам защо. може би защото в реалния свят имам кой да ми подава репликите? може би не съм опитал достатъчно? на няколко пъти се каня да си записвам смешките, за да мога да ги използвам после.
една от причините да пиша разкази вместо нещо по-дълго е, че много забравям. дори за разказите – идва ми идея и ако не седна да пиша до 20 минути, след това вече няма смисъл. случвало ми се е просто да си запиша идеята и след това да напиша нещо, но не става толкова силно, колкото когато го пиша на момента. но не мога да седна да пиша роман и няколко стотин часа по-късно да стана от бюрото (или където там съм седнал да пиша). най-малкото буквално няма да мога да стана.

на мислите за писането ме наведе един мой любим сериал – студио 60. пълното му име е studio 60 on the sunset strip. авторът му е Aaron Sorkin, който преди това е направил The West Wing, Sports Night, Charlie Wilson’s War и още няколко неща. много ми харесва стила му на писане. шегите му са доста дълбоки и смислени – доста над масовия вкус. обичам сериали и филми, които ме провокират да пиша. след някои от сериите на Californication написах част от разказите в този блог. след филма Wonder Boys също написах разказ. след поредното гледане на студио 60 пиша този материал.

преди време когато учех паскал, прочетох поредица статии с разни техники с пиксели (тогава още нямаше directx и нещата не бяха толкова лесни като сега). авторът им обичаше да добавя кратко разказче, поучителна история в края на всеки урок. отдавна съм забравил уроците, но някои от разказите още ги помня. въпросният автор се казва Denthor – може да сте го чували.

имах една идея за нещо смешно. беше за новина, която да се използва за смешна новинарска емисия. забравил съм каква беше идеята.

повечето ми идеи идват преди да си легна или на места, където ми е трудно да ги записвам – в тоалетната, навън, докато хапвам в някоя бирария. затова преди време си взех писалка, която записва всичко, което пишеш с нея на собствена карта с памет и после можеш да си го прехвърлиш на компютъра. оказа се, че не е много добра идея – става главно за рисуване, писането е малко по-сложно с нея. наскоро си взех нетбук със същата цел – да мога да си записвам идеите, където и да съм.

в студио 60 често използват новини от вестника за основа на смешките си – може би е добре и аз да пробвам така. току-виж излезе нещо. още повече, че в един доста стар самоучител по писане от сашо жеков имаше подобен съвет. отивам за вестник.

P.S. ето една притча, цитирана в The West Wing точно в правилния момент. Aaron Sorkin е моят идол напоследък.
this guy’s walking down the street when he falls in a hole. the walls are so steep, he can’t get out. a doctor passes by and the guy shouts up „hey, you, can you help me out?“ the doctor writes a perscription and throws it down in the hole and moves on. then a priest comes along and the guy shouts up „father, i am down in this hole, can you help me out?“ the priest writes out a prayer, throws it down in the hole and moves on. then a friend walks by. „hey, joe, it’s me, can you help me out?“ and the friend jumps in the hole. our guy says „are you stupid? now we’re both down here.“ the friend says „yeah, but i’ve been down here before and i know the way out.“

P.P.S. задължително четиво – cracked.com -  там знаят как да разсмиват.

дали ако харесваш работата си, но тя те изтощава, си струва да я работиш? или е по-добре да работиш нещо гадно, но поне да имаш време за себе си след работа? винаги когато някой подхване тази тема, тези две неща са противопоставени. според мен е възможно да обичаш работата си и да имаш достатъчно време за личен живот. разбира се имам предвид работа, която да ти носи и добри пари, защото иначе няма много значение колко я обичаш – малко хора могат да живеят щастливо без пари. аз не съм от тях. обичам да се глезя и ставам раздразнителен когато съм беден.

в момента съм програмист на свободна практика. работя когато искам. имам офис, но в повечето случаи работя вечер и нощем от компютъра вкъщи. често отлагам. намирам си извинения. за пред себе си. задавам си някакви измислени условия – „ще работя след като си легне жена ми“ например. и после си казвам „ами тя си легна късно, затова не можех да работя“. което няма нищо общо – тя не ми пречи на работата. или пък „ще започна работа по този проект когато си купя по-удобен стол“. и така минават 3-4 дни, в които се чувствам виновен, че не работя и в същото време си имам перфектното оправдание. още един пример – „ще започна да пиша в блога като си взема лаптоп, защото повечето добри идеи ми идват когато съм далече от компютъра – в тоалетната, в леглото, навън“. е, почнах. по-скоро започвам. ще направя опит да спра да отлагам. мислех си да пиша само разкази в блога, но като че ми се иска да пиша и други неща.

обратно на любовта към работата. до скоро ако някой ми кажеше „ако парите не са от значение, какво би работил?“ отговарях (или поне си мислех) „нищо. щях да се излежавам по цял ден.“ и хората ми казваха „ще ти омръзне.“ не мисля, че ще ми омръзне. случвало ми се е да се излежавам доста дълго време. по-точно да лентяйствам (повечето време не бях вкъщи). не ми омръзна. но сега виждам защо този отговор е по-скоро детински. вече съм изпитал удоволствието от добре свършената работа, радостта от похвалата, гордостта, че хората ме смятат за „голяма работа“, било то и за малко. та ако парите нямаха значение, вероятно щях да опитам да пиша. ако го няма страхът, че няма да мога да напиша нищо, което да е достатъчно добро, за да докара пари. бих се пробвал, да. определено.

напоследък започвам доста ясно да виждам кое в работата ми правя с удоволствие и кое – по необходимост. и като че се виждам след време в позиция на старши програмист – как правя по-сложните неща и проектирам системите и сайтовете, а младшите програмисти вършат всички малки и досадни неща. някак ми се струва, че ще е яко. но има вероятност да е едно от тези неща – като това с удобния стол и лаптопа. също ми се иска да си имам кабинет вкъщи. това значи да имам доста по-голямо жилище, най-добре къща. което вече звучи далечно.

попаднах да доста интересен сериал. quarterlife. което е и името на специална социална мрежа за творци. режисьорите на сериала са я „основали“, за да опитат да помогнат на следващото поколение творци. вижда ми се много яка идея и мисля да се включа. сам себе си не смятам за творец, но ми се иска да бъда и това може да е добър начин за постигане на това. интересно е, че част от героите в сериала са и членове на социалната мрежа и говорят (имат качени клипове) за интересни неща. знам, че това герои да се представят за реални хора не е ново, но това е първия ми допир с конкретни такива.

често се настройвам за работа едва около 2-3 през нощта и ми е малко гузно, че работя по време, когато трябва да спя. може би ми е останало от майка ми. или от жена ми – тя в началото не беше доволна от моите „нощни работи“. а може и да ми е виновно пред самия мен – все пак до 2-3 гледам сериали и зяпам сайтове. или играя игри. засега успявам да балансирам нещата, но често ми е доста притеснено да не се издъня. например да оставя нещо за последната вечер/нощ и да заспя рано-рано.

тук под „работа“ имам предвид професия, а не работодател. не ми се навлиза в сложните взаимоотношения с работодателите – те са тема на друга дискусия.

група приятели се занимават със снимане на кратки филмчета. правят го в свободното си време, иначе работят друго. отскоро и аз съм част от clapboard film studio. много ми харесва да съм част от нещо, на което се възхищавам. засега помагам с каквото мога. идеята е да пиша сценарии за късометражни филми, а защо не и пълнометражни. също така имам роля в следващия филм на студиото, който ще се снима лятото. доста съм надъхан за нещата около студиото, въпреки че за момента не съм участвал особено, защото съм в друг град и е доста трудно. та повечето ми „задачи“ са за неща, които не зависят от това къде съм.

мисля, че за да се мотивира човек да работи без да има работно време и шеф „на главата“, работата му наистина трябва да е интересна. или да е много притиснат от липсата на пари. при мен нещата се въртят около първата причина. бързам с „лесните“ неща около един проект, за да мога да стигна до наистина интересните. и за да създам momentum. работата тръгва много леко, ако се получи.
доста често си сменям настроенията и отношението към даден проект. това е доста странно, защото сред приятелите и познатите ми не създавам такова впечатление. като че ли се отнася само за работата. едно дребно нещо може да ме накара да подхождам към даден проект с неприязън. проект, който до вчера съм харесвал много. при това дреболия като например да питам клиента дали нещо му харесва и той да се замотае с отговора. или да попита „абе това може ли да стане?“ не мога да си го обясня (а и не опитвам). хубавото е, че тези настроения отминават сравнително бързо, а и не ми пречат особено. все пак съм професионалист. or am i?

бях много разочарован при предаването на първия си проект. тогава работех на заплата. едва започвах в този бранш. бях се старал много. проектът беше малък – все пак беше за да ме тестват дали ставам. бях сложил коментари в кода, класовете и методите ми бяха наименувани готино, бях го тествал подробно. кодът беше подравнен, с табулации и всичко. възложителят на проекта го пусна, видя че работи и каза „браво, добре е.“ изобщо не погледна кода. изобщо не видя коментарите. не се наслади на красотата на обектите. на добрата структура. тогава загубих невинността си. нещо в мен се пречупи. нещо в мен умря. известно време писах лош код, за да проверя дали някой ще забележи. на инат. след като никой не забеляза, постепенно стигнах до извода, че трябва да пиша добър код заради себе си, а не заради шефовете или клиентите. ако някой го оцени, супер. ако ли не, нали аз сам си го оценявам с „отличен“. нещо като с шофирането. много по-лесно е да забележиш кога някой кара лошо и неправилно, отколкото кога някой кара добре и по правилата. за да си добър шофьор се иска най-вече концентрация и търпение. а не да се правиш на супермен.

преди време един приятел – също програмист – ме пита дали може да използва моя компютър за един следобед, за да напише някаква програма. дойде в нас, седна на компютъра и два часа по-късно още разместваше прозорци, сменяше цветове на текстовия редактор, инсталираше помощни програми. тогава го питах защо е всичко това, след като програмата ще я напише за няма и час. сега вече знам защо е всичко това. или по-скоро – усещам го. станал съм същия. не мога току-така да започна да пиша код. или – по-точно – не искам. трябва да ми е удобно. трябва да ми е готино. иначе кодът просто ще работи. познавам се. опитвам да го обясня на хората, които ме питат защо не ползвам лаптопа на жена ми при нужда. та тя е на уиндоус! мишката й е друг модел. за клавиатурката й не ми се говори.

Някога замисляли ли сте се над тази проста фундаментална истина.

Някой начетен овчар може да тръгне да спори, че всичко просто се повтаря и няма нищо ново под слънцето. Ако е много начетен и цитира началото на Еклисиаста в подкрепа на своето твърдение, може да му обършете два шамара.

Сега що трябва да му свиете два шамара?

Малко старомодно е да се цитира Библията, а и тия клишета се поизтъркаха. А и олеква някакси! Да не се прави на интересен, като си служи с готови “мъдрости”! Щото вярно казаното звучи добре, тежко (от Библията е все пак, тежка книга е това), обаче малцина са се замисляли над тия думи.

Мисълта ми беше че нещата се променят. Малките неща, личните неща.

Аз го усещам всеки път като посетя баба ми и дядо ми на село (тя баба ми почина, а селото си е град, много се терзаех че всички мои авери от детската градина имаха село, пък аз не). Връщам се на място дет прекарах част от детството си и виждам че нищо не е същото. Баба ми я няма къщата е променена, кухничката е полуразрушена, навеса с инструменти на дядо също, крушата е отрязана. Имам усещането че сякаш мястото е свързано с баба ми и дядо ми прекарали живота си там. И когато единия го няма, а другия не живее вече там

и самото място умира, бавно и постепенно. Става ми тъжно, а не съм от чувствителните натури (мнозина са казвали че съм дебелокожо говедо дори). Колкото и клиширано да звучи вече не съм на 8 години, а искам да съм отново там и всичко да е както го помня и най-вече баба ми да е жива. Не искам да съм възрастен, да работя, спестявам, семейство и деца. За един малък момент не искам нищо от това. В такъв момент осъзнавам, защо творци от кол и въже наричат детството безгрижно.

Най-лошото е като се прибера у дома, където съм отраснал и видя и там промяната. И осъзнавам че и там ще се случи същото. Не сега а след време обаче е неизбежно. Не можем да задържим нещата, такива каквито искаме завинаги.

Тази история се е повтаряла и ще се повтаря. Обаче на мен не ми пука, за мен няма да се повтори, това е моята история. Майната и на Истината и Историята, аз съм тук и сега.

П.С.

Факта че майка ми днес ми е казал че дядо ми е зле и е в болница няма нищо общо с тъжното ми настроение.

Както и факта че съм командировка и седя самотен в една хотелска стая, без нищо за пиене само с един шибан компютър.

17.06.2008

Копенхаген

Щото вече е август! И то май от една седмица. Не съм много убеден коя дата е, и затова и намерението ми за къпане е особено решително. Щото предния път като не бях много сигурен за датата и се оказа че съм подминал времето за къпане с 6 дни.

При такава ситуация вярвам всеки би ме разбрал, ако съм малко вкиснат. Във всеки смисъл на думата, даже мое да се обзаложа че усещам миризмата на вкиснало …. нещо си.

Проблема е … всъщност проблемите са два:
 

Първо. Мързи ме.
Всеки го мързи в тва няма нищо лошо. При мен мързела е един особен тип, просто ме мързи да стана. Виж стана ли вече няма проблем, всичко правя и по много, понякога даже с ентусиазъм. Майка ми има една реплика „Тежък съм бил на ставане”. Ся аз че съм тежък, тежък съм. Хора с по слаби нерви и склонни към преувеличаване даже биха се изказали че съм дебел. Особено хора дет не ме харесват, те откровено биха ме нарекли дебелак. Аз предпочитам да се смятам за умерено дебел, красив, в разцвета на силите си, както казва един летящ екземпляр познат от детските романи на една позната шведска писателка на детски романи.

Второ. Ами някво такова ми е. Не се подава на описание.
 

Седя си пред компютъра и слушам Сатриани (на тва му викам пич дет е шукар със китарата). Но това трябва да спре. Седенето пред компа де, не слушането на музика (не само щото Сатриани е пич и е шукар). Щото бачкаш на компютър, вкъщи пак компютър, и писва някво. Ся много хора биха казали „Глей го ся тоя дебелия, кфо се оплаква, все едно само той е така”. Но те грешат щото аз съм си аз, и за другите не ме еб… (засега няма да използвам акани думички, не е цензура или съм мноо възпитан, просто още не съм решил дали да ги използвам в тфа дет пиша). Та мисълта ми бе следната, както казва един добър мой приятел от един крайморски град, (тия не знам що толкова си държат на Бургас, град като град, сигурно щото не съм оттам не съм усетил чувството. Опитвах се де, даже един път от много опитване така се напих, че си скъсах късите гащи, опитвайки се да обърна едно трабантче. Как да е още смятам, че за тогава е виновна ракията не гащите.), та онова бургаско гъзе (тва ся дали е акана дума?) веднъж каза нещо, което не знам дали е осъзнал:
 

„Важното е друг да е виновен, щото иначе остава ти да си виновен, което е гадно за теб”
 

И тогава осъзнах, че всичко е в теб (имам впредвид мен, щото говоря за себе си за вас не знам как е). Живота си е твой и всичко има значение най-вече за теб, и хората на които държиш и обичаш. По-късно осъзнах и друго трябва да си спокоен. Всичко се плаща по един или друг начин, няма нужда да го плащаш със здравето си и с нервите си. Щото от досега, който имах работейки по болници стана ясно, че всичко мое да ти подменят без нервите. Та един съвет: пазете си ги.

Много се отклоних, друга ми бе мисълта не за къпането (което си е важно за всички подозирам). Исках да споделя какво стана, като се чудех каква занимавка да си намеря за да отложа ставането от креслото пред компютъра. Ми реших да се боцна в Интернет, не че толкова имам кво да правя ами ей тъй. И реших да видя на същото тва бургаско дупе сайта, не нам що така стана. То с него все такива ми се случват. Осъзнах че за текущото ми положение също е виновен той. Ся ще поясня:

Връщаме се с година и повече назад, пролетта някъде; и една жена дет ми спи в кревата от бая време насам (с нея се запознах заради един портиер дет гледаше „Дързост и красота”, ма тва е тема на друг разговор), та тя ми каза: „Искаш ли да отидем за уикенда до моето село” (то е град, ма аз и на мойто село му викам село пък то е град, поне на хартия де). А сега де! Истината е, че не исках. Тъкмо бях напуснал работа, същата тая дет ме задължаваше да обикалям по болници из страната, и да се занимавам със счупена апаратура. И се чувствах свободен, имах някви пари за два-три месеца, имах една дипломна работа да направя за да си завърша образованието и ми бе леко на душата. Това чувство мое да го разбере само някой дет напуска една заробваща работа и напълно осъзнава че следващите месеци преди да почне нова, ще са му последните наистина безгрижни и свободни дни на тая земя преди пенсия. Неописуемо е!

Та, в същото време въпросното бургаско пишлеме направи една съдбоносна постъпка, а именно покани ме на рождения му ден. Ходеше ми се! Последните няколко месеца нямах много свободно време, щото пък същото това момиче дет ми спи в кревата и през зимата ми взима завивката кат и стане студено, щото после мое да се оправдае с факта, че съм обичал студеното. Вярно предпочитам да ми е по хладно, и през зимата пак си спя само по боксери. Обаче има и моменти дет и на морж ще му стане студено и не е готино точно тогава да те лишат от завивката ти, възползвайки се от факта че няма да посегнеш на жена щото си кавалер. Как да е та тва момиче ме експлоатираше най-безжалостно през уикендите с разходки, чистене, покупки и шопинг. Последното е момента в който тя заявява, че иска да си купи НЕЩО и ти си принуден да се тътрузиш с нея по магазини и да казваш реплики от сорта на: „Да мила това ти стои добре”, „Не си напълняла глупости, объркали са му размера на тва”, „Не ми е омръзнало да се влача 5 часа по магазните с теб, търсейки няква митична дреха и накрая да не си купиш нищо”.

Пак се отклоних.

Та разбираемо е що ми се искаше да „скъсам синджира”. Единственото което седеше между мен и тоя хепънинг, бе ходенето на село. Надявам се всички биха ме разбрали, а тя да ми прости, че излъгах ама яко и си намерих повод да остана. Отидох на рождения ден и там осъзнах че нещата са се променили. Вече твърде рядко се виждах с хора, на които държах и никога ама никога купоните няма да са същите като в Студентски град. Пийнах малко, като успях междувременно да се изложа запознавайки се с една бивша състудентка, която много добре познавах, и новата и прическа и двете изминали години от последната ни среща, не могат да ме извинят (трябваше да спомена, че целия ми немалък досег с Бургас се основавана, вече споменавания ми колега от МЕИ-то), далеч не и колкото cсках, и реших да си ходя.

Дотук нищо интересно.

Именно. Нещото дойде после.

Прибирам се в квартирата, гузно ми е, самотно ми е. Обещавам си да не правя повече никога така (един рожден ден и един уикенд игра на Heroes не оправдават лъжата). И приятно пийнал решавам да си проверя пощата в 1 часа през ноща. И гледам един банер гласящ ,че една от най-големите компании в компютърния бизнес набира персонал за свой център в Източна Европа и крайния срок да си пуснете CV-то е утре. И аз нали се оглеждам с едно око и за работа, пък и ако си в чужбина Дамоклевия меч на казармата не ти е на главата и кандидатствах. И ме взеха. И на Коледа вече пиех чешка бира, ама не в България.

Следите ли ми мисълта: напускам работа-канят ме на рожден ден-оставам в София-виждам обява за работа-сменям инвайръмънта тотално.

Ся ако някой каже че в тоя низ от случайности шибания Бургас няма пръст, значи е бургазлии.

Сега да се върнем тотално на топика.

За тия дет не помнят припомням, че и аз забравих.

Седя-тряа се къпя-не ми се става-влизам в Интернет да отложа ставането-разглеждам сайта.

Та аз не се имам за носталгичен. Не мога да кажа че България ми липсва.

До днес!

Щото тоя педал да вземе и да си направи фото галерия на сайта, със снимки на приятели с кфо друго!

И ме хвана носталгията, кат видях Димо. Не знам що точно него, май щото тфа беше първата галерия дет отворих. Иначе Димо си е същия (поне външно) колега, дет помня, същия поглед със смеещи се пламъчета в очите (мамка му тва прозвуча педераски), малко по улегнал, с прителка (може би).

И почнах да редя снимки след снимки. Спомените се заблъскаха един след друг!

Боро! (само ти си непроменен)

Весо!

Драго! (Ако не бе той нямаше да мое да обърна онова трабантче)

Недялко!

Ася и Иван! (Имали дете! Баси! Честито! Още ме е срам че излъгах Ася веднъж, пък и двамата са мноо готини.)

БАХ МАЙКА МУ И ЗДРАВКО УСПЯЛ ДА ЗАДЪРЖИ ЖЕНА! Или поне докато го снимат!

Всички изглеждат променени. Иван е изгежда зрял (мое да е заради цайсите)! Петъо се е оженил! На всички живота тече към семейство и деца. Даже и Чакъров ще се жени!

И аз няма да мое да ида! Дорева ми се!

Искам пак да съм студент, да не мисля за работа, пари, да мачкам компютъра на Хероес и Ейдж, да ходя на купони, да си говоря с Gimly за жени и любовни неволи. Да се напивам периодично!

Да се качим в таратайката и да идем пак до Свищов, на гости на Весо и Здравко!

Да имам 2 лева в джоба и да съм доволен!
 

Осъзнах че това време не може да се върне! Добре прекарано или не то е в миналото, останали само само спомени за едни безгрижни и весели години!

Младежки дух и безгрижното време някакси бавно остава назад!

Искам да кажа ако сте студент, трябва да си прекарате колкото се може по хубаво тия години, иначе ще изпуснете много.

И ми стана мъчно! За България! За приятелите! За миналото време! За студентските години! За хората с които искам да се видя, а съм загубил връзка с тях!

За спомените!

Сатриани си взе китарите и отиде да свири на нечий друг комп. Пуснах Кени Джи да мъчи сакса. Той пък ми напомни за времето, когато се запознах с нея! За няколко дни през едно лято прекарани само в леглото, в приказки, секс и тихия нежен сакс на Кени! Има моменти когато с пълна стряскаща яснота осъзнаваш, колко обичаш даден човек.

Осъзнаването че се разделяш с много неща преминавайки от един период в живота си в друг!

И че за добро или лошо тва е живота и си тече!

Осъзнавам че все пак трябва да гледаш напред, аз ще се върна един ден в БГ, ще видя пак хората на които държа и заедно ще си припомним минали дни!
 

Осъзнавам и че Тетриса е единствената игра без бъгове дет знам!

Че Гънс правят музика само за слушане, не трябва да се занимаваш с танцуване за да ги слушаш!

Още мачкам компютъра на коя да е стратегия, ма вече не е същото!
 

Най-важното е че ТЯ идва след 6 дни, и пак ще сме заедно!

Трябва да ходя да се къпя вече! След час съм на работа!

Gimly да те еба с тия снимки! Няма да мога да ти дойда на сватбата щото военните не спят и ме чакат! Ела ми на гости есента! Ще те те чакам!

Нямам какво друго да ти подаря!

Пускам Гънс и отивам под душа!

И ДА НЕ СИ ПОМИСЛИТЕ ЧЕ СЪМ СЕ РАЗЧУВСТВАЛ!

                                                                                                                                 Брно

                                                                                                                                 09.08.2006