Posts belonging to Category размисли



Истинската истина

В американските университети на дипломирането канят разни известни личности, които са учили там, за да помогнат на студентите да намерят пътя си в живота. Тук не знам дали канят в някой университет, на моето дипломиране нямаше такова нещо. Някои от тези „мъдреци“ говорят пълни глупости, но от време на време има съвети, които си струват загубеното време. Една такава мъдрост е, че в живота няма някой да те следи какво правиш и да ти казва кой е правилния избор в дадената ситуация. Още повече, има много ситуации, в които има повече от един „правилен“ избор, както и такива само с „грешни“. Слагам кавички, понеже самото разбиране за правилно и грешно често варира от човек на човек и според ситуацията. Например моите деца имат под 2 години разлика едно от друго, което според едни е много добро решение, а според други – голяма грешка. Всеки пречупва разбирането си за правилно и грешно през личния си опит или – ако няма такъв – през опита на близки и приятели. Да продължа горния пример – прави ми впечатление, че тези, които смятат малката разлика за плюс, или имат деца с малка разлика, или те самите имат малка разлика с братята и сестрите си. И обратно.

Примерите, които мога да дам по темата, са многобройни – от това дали е добра идея да се жениш за първото си гадже до това дали е правилно да потърсиш реализация в чужбина – всеки разпалено защитава личната си истина и за неопитния, току-що навлязъл в живота студент вероятно по-добрият оратор е този, който носи най-вярната истина.

Най-добрата стратегия е да разберем колкото се може повече за този, който ни представя някаква „истина“. Ако преценим, че разсъжденията, довели го до тези изводи, са такива, каквито и ние бихме направили на негово място, тогава добре – намерили сме истината. Ако не, моля, следващия.

It’s getting dark, too dark to see.

It’s getting dark, too dark to see. Напомня ми на отдавна отминали времена. Слушахме гънс и вярвахме, че пеят за нас конкретно. За мен конкретно. Ноемврийският дъжд е по повод гаджето, което ме отряза така грубо. Вали и сърцето ме боли. Civil War? Не беше лично за мен, разбира се – че аз дори в казармата не съм ходил. Но съм слушал Savatage и се кефя на песните им, посветени на войната в Сърбия, та някак съм “навътре в нещата”, сещаш ли се? А Estranged е сякаш писана точно за мен. Е как не, много ясно. Нищо, че в началото дори не знаех какво значи думата. Ставаше дума за чувства, а аз чувствах – значи е за мен. Желязна логика.

It’s getting dark, too dark to see. Така завършва втора серия от новия сезон на Californication. Ханк пише на дъщеря си много силно писмо. Когато Ханк пише и аз пиша. Жалко, че толкова рядко в сериала той реално пише. В повечето серии просто ебе. Когато той ебе аз не пиша. Нито пък еба. Е, понякога еба. Но никога не пиша. Не е добре това. Не мога да разчитам на милостта на сценаристите да накарат пословичния с несериозността си герой да пише, за да мога и аз да пиша. Просто не ми звучи като добра идея.

It’s getting dark, too dark to see. Well, it really isn’t. Поне не при мен. Е, да, в момента навън е тъмно, но това са буквализми, знаеш за какво ти говоря. Май наистина е по-лесно да пишеш като ти е криво. Когато нещата са зле. Понякога се вбесявам на Ханк – при него нещата често за зле, ама не съм го видял да пише. Пропуска възможностите.

Началото на 4ти сезон е доста по-тъмно от останалите. Чакаш всеки момент нещата да се оправят, но те са си развалени. Постепенно разбираш, че не е толкова лесно нещата да се оправят. Не е толкова лесно да си Ханк. Statutory rape – на английски звучи толкова сериозно. Направо плашещо.

Редактиране

Голяма част от статиите и разказите в този блог са минали през редакцията на моя редактор и добър приятел Дилян. След като напиша нещо, го записвам като чернова и го оставям известно време – няколко часа, няколко дни, а понякога и повече. После го прочитам още веднъж и отстранявам очевидните грешки (очевидни едва на второ четене). Пооправям и нещата, които не ми звучат съвсем на място. Понякога – случвало ми се е 2-3 пъти – направо изтривам цялата статия/разказ, защото ми звучи плоско и самият аз не я/го харесвам. Едва след тези подготвителни стъпки изпращам материала на Дилян и той се заема с него. Има случаи, в които ми го връща почти без редакция, както и такива с доста на брой дребни поправки. Обикновено, когато има нещо голямо за оправяне, просто ми обяснява какво е и ми дава аз да си го оправям. Това не е мързел, просто е много по-правилно авторът да си преработи абзаца (или да го замени с друг), отколкото финалната творба да прилича на закърпена. Основното правило, което спазва, е да не променя неща, които не харесва, а само такива, които са неправилни или безсмислени. Като всеки автор, аз също браня написаното със зъби и нокти, но има и случаи, когато очаквам със затаен дъх редактираната творба. Особено за някои разкази, които не искам да поглеждам преди някой друг да ги е прочел и потвърдил, че стават за четене.

Вдъхновен от неговата работа, реших и аз да се заема с редактиране на материали. Желаещи не липсваха – най-настоятелни се оказах Кирил Тотев и Johny. Едва когато реално започнах да се занимавам, видях колко трудно беше всъщност. От една страна не трябваше да променям смисъла и идеите на автора, от друга – трябваше финалния материал да е на ниво, за да не си казват читателите „абе този няма ли си редактор!“ Но мисля, че се справих тогава, справям се и досега. Най-голямо предизвикателство представляват материалите на г-н Тотев – той не обича да чете написаното дори веднъж, пише го на един дъх и директно го публикува. Ако се забавя дори с половин ден, повечето хора (основните му читатели) вече са го прочели. Когато кажа на някой от тях, че съм му редактор (не че се хваля, но понякога става дума), те ме гледат странно и се чудят как по меко да ми кажат, че не ставам за тая работа. А аз се чудя как да им кажа, че това, което са чели, е преди моята редакция – без да топя г-н Тотев, разбира се. Опитах няколко пъти да го убедя да не публикува нещата, преди да е минала редакцията, но безуспешно.

Тук искам да вмъкна още нещо – с г-н Тотев сме работили и в сътрудничество по няколко разказа, един от които е публикуван – можеш да го прочетеш тук. Там не съм в ролята на редактор, а в тази на съавтор и не нося отговорност за редакторски грешки – ако има такива. Преживяването е съвсем различно, настроението – също.

С Johny беше една идея по-лесно, понеже той беше прочел разказа си повече от веднъж. Макар да имахме известни спорове около неподходящи, според мен, изрази (не неприлични, а неподходящи), като цяло нещата се получиха. След това се наложи да обясня на няколко човека, че това, че съм редактирал разказа, не означава, че се олицетворявам с главния герой (или съм главния герой), но това са рисковете на професията.

Ако искаш да се пробваш в неблагодарната работа на редактора-любител, помни едно – не си мисли как ти би написал материала. Целта не е да го промениш така, че да се гордееш, че си го писал. Целта е да отстраниш досадните грешки и неточности, които авторът е допуснал и пропуснал, заслепен от тръпката, че е написал нещо. Ако усетиш, че даден абзац не е на място или дадена случка като цяло не е реалистична, кажи го на автора. Остави на него да я преправя. Ти само я провери след това за грешки и неточности. А ако написаното не става за нищо, кажи му. Много по-добре е да го чуе от теб, отколкото от публиката си.

About time

Като много мои колеги – колеги-програмисти, колеги-писатели, колеги-мързеливци – и аз обичам да правя нещата в последния момент. И също като тях (тук вече само предполагам) и аз мразя месец февруари.
Омразата ми към отминалия преди малко месец е отдавна, но едва днес (или както някой пунктуалец ще ме поправи, вчера) излезе на повърхността. Показа грозната си глава, както е казал Шекспир (по съвършено друг повод). Изведнъж рязко усетих, че утре е 1ви (добре де, знам, днес). А това значи няколко неща:
– мартеници (не съм купил, щото, нали знаеш, има време до края на месеца)
– имам само 3 статии за февруари в блога, а си бях обещал да пиша по 8-10
– нямам повече време да свърша нещата, които бях запланувал да свърша до края на месеца (дълга и скучна тема, ще ти я спестя)
– още не съм си подал данъчната декларация
– ще получа заплата
Това последното всъщност е нещо положително. И все пак…

Е, поне да напиша някоя глупост в блога, че да не изоставам много от норматива. Да, ще излезе с дата 1ви март, но това може да е положително – това значи, че трябва да напиша само още 7-9 неща. Разбира се, „трябва“ е силно казано. Но не искам да разочаровам вярната си публика или да давам храна на критиците („Залязва вече“, „Не може да смогва“, „Изчерпан е“, „Помните ли когато пишеше по 10 статии месечно?“ и т.н.)

Миналата седмица, докато чаках едни 150 килобайта да се прехвърлят през изключително бавната бтк-връзка в офиса (отне около 20 минути!), попаднах на интересна статия, в която авторът обясняваше колко лошо е да дадеш бавен компютър или бавен интернет на програмист, който работи за теб. Има една психологическа граница от минута-две (зависи и от програмиста, разбира се), която ако се премине, програмистът загубва търпение и влиза да чете cracked, да гледа youtube или да сади царевица във фермата си във фейсбук. Прочетох статията след като моето търпение се беше изчерпало и в лутането си се бях озовал на сайта на Joel-някой-си. Много увлекателно пише.

Всичко дотук беше за да позапълня статията с глупости, но все пак, за да не мислиш, че няма да кажа нищо полезно, ето го – в една от следващите принудителни паузи (бтк съкс, нищо ново) прочетох няколко статии в cracked.com и оттам се прехвърлих на блога на един от авторите в сайта. Там открих много забавен разказ, който се оказа повест или направо роман. Става дума за един барман, който е идеалът на много хора за пич – самоуверен, пекан, умен, има собствен бар, умее да говори с жените. Та в първа глава в бара му влиза делова дама, много красива, която му прави странна оферта от името на испанския император. Диалогът е много забавен, а случващото се в следващите 20 глави е доста увлекателно. Аз ги прочетох за няколко дни. Опитай и ти!