Джими преглеждаше торентите в категория XXX на muzinda.net. Отваряше ги 1 по 1 и оглеждаше картинките. Отдавна беше разбрал, че не може да се довери на заглавието на филма. След няколкото пъти, когато свали порно с травестити без да иска – и погледа малко, вероятно от любопитство – вече винаги гледаше качените screenshot-и.

След 10тина минути разглеждане попадна на филм с интересното име Schlafend Gefickt 11. На една от картинките момичето му се стори смътно познато, но не можеше да се сети откъде. Цели 15 минути се опитваше да си спомни, но безуспешно. Толкова отне свалянето на филма. Той натисна Play и затаи дъх. Този път щеше да гледа внимателно филма, вместо да превърта до „интересните части“.

Неговата „позната“ се оказа Натали – съученичка от гимназията и гадже на най-добрия му приятел. Бивше. Сцената с нея не беше нещо по-различно от стандартното, а и тя не впечатляваше с особени умения или пък форми. Но сърцето на Джими биеше лудо. Той я познаваше! Познаваше жената в порнофилма! Без много да му мисли, изпълни „ритуала“ си за това време на денонощието.

Изгледа филма поне 7 пъти. Всъщност не целия, само епизода с Натали. Трябваше да каже на Питър. Длъжен беше. А да му каже ли какъв кеф му достави бившето му гадже? Дали беше редно?

С периферното си зрение прочете табелата „Благодарим Ви за внимателното шофиране“ докато профучаваше със 170 км/ч покрай нея. „Моля,“ помисли си той. Все пак караше внимателно – само 80% от вниманието му (по груби сметки) беше заето с проблемите му в работата и с жена му. Като се има предвид какви бяха проблемите, това всъщност беше малък процент. Имаше още някакви 5%, заети с нарастващото му желание да се изпикае. Този процент щеше да се покачи бързо, та той започна да следи за отбивка. Което се оказа трудна задача, понеже заради огромния тир отпред нямаше как да забележи подходящото място преди да беше го подминал. Освен това на задната броня на тира пишеше „ENDING POSSIBILITIES“. Иван предположи, че част от надписа липсва – поне едно „NEVER-“ в началото, но не беше сигурен. Дали това не беше знак от съдбата? Дали нямаше общо с неговите проблеми? Да, той не вярваше в съдбата – нито в Бог, като стана дума – но не можеше да е просто съвпадение.

Подмина 4 отбивки заради тъпия камион, но 5тата я видя навреме и спря. Беше ранен следобед и слънцето приятно напичаше. От двете страни на пътя имаше гъста гора. Миришеше на пролет. Чуваха се птички. Иван слезе и заключи колата. Беше слушаш достатъчно истории за шофьори, които слязли да пикаят и се прибирали на стоп после. Докато пикаеше, се усмихна. Въпреки всичките си проблеми, не можа да не го направи – времето беше просто чудесно. Реши да се разходи малко из гората. Щеше да му дойде добре – беше започнал да задрямва зад волана. А нея я нямаше да го държи буден. Едва ли щеше пак да пътува с нея някога. А бяха толкова щастливи заедно в началото…

Неусетно беше навлязъл в гората. Колата му едва се виждаше оттук. Дърветата не бяха толкова нагъсто, освен това бяха доста високи, та не беше трудно да се ориентира за обратния път. Чу ромолене и се насочи по посока на звука. Не беше жаден, но можеше да пийне малко вода. Преди да стигне до източника на звука, се озова на малка поляна. В средата й имаше нещо странно. Приличаше на изкривяване на светлината или нещо такова. Иван се огледа. Не искаше да признае и пред себе си, но това там му заприлича на дупка в пространството. Или във времето. Обичаше фантастични сериали и книги, четеше и Стивън Кинг – беше почти сигурен какво вижда. Не можеше да повярва, разбира се. Едно е да четеш за такива неща, друго е да ги видиш. „Сигурно всички така си мислят, когато видят подобно нещо,“ каза си той. Приближи се бавно до дупката. Сърцето му биеше учестено.

Открих дарбата си преди около година. Винаги съм знаел, че съм по-различен от другите и се оказа, че наистина бях. Всеки озадачен поглед, всяка зле прикрита гримаса…

Не, няма да ви лъжа. Винаги съм се смятал за съвсем обикновено момче. Отскоро опитвам да мисля за себе си като за мъж, но още не ми се получава. Репликата “винаги съм знаел, че съм по-различен” е доста изтъркана. Чувам я във всеки филм за супергерои. Дори и във филми без супергерои.

Дарбата ми е подобна на дарбата на един супергерой в сериала “Без супергерои”. Готин сериал. Мисля си, че е нормално дарбата ми да е подобна на някоя дарба, показвана по филмите. Има толкова много такива филми, че едва ли има дарба, за която не са се сетили.

Мога да виждам 47 секунди напред в бъдещето. Ако реша и затворя очи – не става с отворени – мога да съм в бъдещето за 1-2 секунди, мога и за цял час. Но бъдещето е почти настояще. Само 47 секунди по-напред. Малко като онези устройства, с които можеш да спираш на пауза текущото предаване по телевизията и да идеш до тоалетната и като се върнеш, да продължиш да гледаш. Така гледаш с няколко минути забавяне спрямо другите хора, но не изпускаш нищо от предаването. И винаги можеш да наваксаш на рекламите. Разликата е, че аз имам няколко секунди “забързване” спрямо другите хора. При това не ми трябва устройство.

* * *

Преди около година пиех кафе в приятно заведение близо до дома ми. Бях сам, имах няколко часа за губене и не бързах за никъде. Зяпах минаващите наблизо коли, пешеходците и прелитащите птички. Беше пролет. Когато светофарът покажеше червено, се опитвах да разпозная на какво разстояние от него шофьорите натискаха спирачката. Изведнъж се появи кола, която се движеше по-бързо от всички останали. Не даваше никакви признаци, че ще спре. На пешеходната пътека имаше две жени и възрастен мъж. Затворих очи, опитвайки се мислено да предупредя шофьора на колата. Беше глупаво, защото не вярвам в телепатия, но не мислех много трезво. В момента, в който затворих очи, видях какво щеше да се случи. Ще ви успокоя – нищо.

Усещането беше толкова ново, че едва не припаднах. Когато отворих очи, шофьорът-каскадьор излизаше от колата си, която вече не приличаше много на кола. Беше я блъснал в стълба на светофара. С куцане и псуване се тътреше в посока на пешеходците, които от своя страна бяха спрели, за да се насладят на сеира.

Толкова успях да видя за няколко секунди и после рязко се върнах в „настоящето“. Дори и да имаше начин да управлявам това си умение, още не го знаех. Изпищях и разтърках очи, с което привлякох погледите на хората на съседните маси. Вниманието им към мен не трая дълго – само няколко секунди по-късно всички чухме как колата се врязва в светофарния стълб.

Всичко се случваше точно както го видях. Приличаше на deja-vu, само че много по-реално. Всичко съвпадаше. До най-дребната подробност. Или не? Имах някакво смътно усещане, че нещо не беше съвсем наред. Като че ли зяпачите бяха с един повече – младо момче, на около 20, с къса коса и раница на гърба. Бях почти сигурен, че не го бях видял при краткото си прескачане в бъдещето. Но всичко вече ми се сливаше и трудно разграничавах двете реалности. Реших да не мисля за това – вероятно се бях заблудил.

* * *

За времето от тази първа случка досега обиколих доста места и пробвах много неща. Бавно се научавах да контролирам дарбата си. Отне ми близо месец докато успея да я подчиня напълно. Така и не успях да повлияя на периода между настоящето и „моето“ бъдеще. Секундите си оставаха точно 47. Измервах ги няколко пъти. Другата цел на обиколките ми беше да се науча да използвам таланта си за нещо смислено. Примерно за лична облага. Да можеш да виждаш в бъдещето е готино умение, но когато е толкова близко в бъдещето, граничи с безсмисленото. Не можеш да видиш резултата от мача и да се върнеш и да заложиш на него. Не можеш да следиш коя фирма ще е много успешна и да си купиш акциите й. Колкото повече пробвах, толкова повече се доближавах до извода, че щеше да ми е по-добре без тази дарба. Още повече, че хората започнаха да ме гледат странно. Не им се струваше нормално човек да стои толкова дълго със затворени очи.

Джони бавно изплува от съня. Чувстваше се добре. Не беше сигурен къде е, но това не го притесняваше. Обърна се бавно наляво и я видя. Беше сигурен, че ще я види. Обикновено когато се събудеше не в собственото си легло, тя беше до него. Бавно започна да си спомня. Беше страхотна вечер. Погледа я още няколко секунди. Беше невероятно красива. Бианка. Хм. Биляна? Не. Беше нещо с ‘б’, сигурен беше. Боби? Или не беше с ‘б’? Лиляна. По-скоро не.
Всъщност нямаше значение. Бързо си обу боксерките и стана от леглото. Но явно не беше достатъчно тих.
Добро утро, съкровище! Искаш ли закуска?
Ами всъщност… – обикновено бързо му идваше подходящата реплика, но този път се позабави. А и май беше малко гладен. Без малко. Гладен. – Да, искам, миличка.
Отивам да приготвя нещо. – каза тя докато ставаше. Джони се възбуди почти мигновено. Беше гола, имаше страхотни цици, приятно заоблен задник, прекрасни дълги крака. Тя (Мелани?) наметна нещо като ношница и излезе от стаята.

Джони се отпусна на леглото. Нямаше смисъл да бърза. Днес не беше на работа. Нещата щяха да се наредят страхотно. Дори можеше да я чука пак преди да си тръгне.

Потънал в мислите си, той не усети кога вратата се беше отворила отново. Но трудно можеше да пропусне радостния възглас на малкото момче, което беше влязло в стаята.
- Таткоооо! – извика детето и се хвърли на леглото.
Моля?!!? Татко ли?!?! Какво по дяволите ставаше?

Алтернативен край #1

В съседната стая Жоро се облегна с усмивка на стола си и изключи камерата. Беше станало перфектно. Изненадата по лицето на Джони беше искрена.

Изобщо не му излезе евтино. Компаньонката го таксува по 150 лева на час и отказа да му даде отстъпка за цялата нощ. Той опита да изтъкне факта, че тя щеше да спи почти през цялото време, но тарифите си били тарифи. Освен това му поиска допълнителни 200 за специални услуги. Сякаш имаше нещо специално в приготвянето на кафе и палачинки… Детето също не беше евтино, но играеше страхотно.

Оставаше само една стъпка. Жоро взе телефона си, написа „Честит 1ви април!“ и натисна „Send“. След това включи отново камерата. Не искаше да изпусне този момент.

Джони мислеше усилено. Толкова усилено, че чак се виждаше по лицето му. Точно сега не му се четяха никакви sms-и. От друга страна, имаше вероятност да разбере нещо повече за снощи от съобщението. Или за последните няколко години. Протегна ръка и взе телефона.

- Мамка му! – опита се да се се ядоса Джони. Но Жоро видя истинското му изражение – облекчение.

Алтернативен край #2

В съседната стая Жоро се облегна с усмивка на стола си и изключи камерата. Беше станало перфектно. Изненадата по лицето на Джони беше искрена.

Изобщо не му излезе евтино. Компаньонката го таксува по 150 лева на час и отказа да му даде отстъпка за цялата нощ. Той опита да изтъкне факта, че тя щеше да спи почти през цялото време, но тарифите си били тарифи. Освен това му поиска допълнителни 200 за специални услуги. Сякаш имаше нещо специално в приготвянето на кафе и палачинки… Детето също не беше евтино, но играеше страхотно.

Оставаше само една стъпка. Жоро взе телефона си, написа „Честит 1ви април!“ и натисна „Send“. След това си взе якето и тихо се измъкна през задната врата.

Джони мислеше усилено. Толкова усилено, че чак се виждаше по лицето му. Точно сега не му се четяха никакви sms-и. От друга страна, имаше вероятност да разбере нещо повече за снощи от съобщението. Или за последните няколко години. Протегна ръка и взе телефона.

* * *

Ден по-късно Жоро хапваше шницел в заведение близо до офиса си и се усмихваше. Току-що беше звъннал на Киро да му се похвали за гаврата с Джони. Киро реагира бурно, както винаги. Отряза парче шницел и тъкмо да го сложи в устата си, телефонът му звънна. Беше Джони. Жоро се беше подготвил за този разговор. Беше готов да приема поздравления и да отбива обиди – не знаеше как Джони ще приеме събитията. Досега не беше стигал толкова далече.

- Здрасти, Жоро! Кво правиш?
- Хапвам на едно заведение до офиса.
- Браво, браво! Аз днес не съм на работа и тъкмо обсъждахме плановете си за вечерта с Моника (да, Моника се казваше) и решихме да те поканим на вечеря. Какво ще кажеш? Ако искаш, вземи и Деси.
Деси беше новото почти-гадже на Жоро. Бяха се запознали в една дискотека и бяха излизали няколко пъти, но още нямаше нищо сериозно.
- Ъъъ, Моника ли?
- Да, приятелката ми. С детето. Сещаш ли се?
- Май да … – Жоро едва успяваше да поддържа разговора. Как така „приятелката ми“? Какво ставаше? Сигурно Джони се опитваше да му го върне. – Абе ти получи ли ми вчера sms-а?
- Не, какъв sms?
- А, нищо, няма значение.
- Та ще дойдеш ли?
- Ами добре, ще дойда.
- Чудесно! – каза Джони и затвори.

Жоро все пак взе Деси на вечерята. Трябваше му свидетел, който да потвърди, че не се е побъркал. Освен това не се чувстваше съвсем на себе си и беше добре да има още някой да поддържа разговора.

Вечерята беше страхотна. Моника беше натворила кулинарни вълшебства. Всички се хранеха с видимо удоволствие. Всички без Жоро. Той не вярваше на очите и ушите си. Джони и Моника се държаха като прясно влюбени – през цялото време се държаха за ръце, натискаха се и се целуваха. Ни за миг не долови престорен жест или гримаса. След десерта разговорът се отклони към по-философски теми за смисъла на живота и продължаването на рода и малко след полунощ Деси помоли Жоро да се прибират, за да поспи.

Жоро не може да спи тази нощ. Обмисляше различни варианти и отхвърляше сценарии. Щеше му се да вярва, че всичко е шега, но в същото време това му се струваше все по-малко вероятно. На другия ден беше доста разсеян на работа и почти нищо не свърши. През цялото време обмисляше дали да се обади на Джони и вземаше решение, изкарваше телефона и после се отказваше.

В пощенската си кутия намери писмо. Нямаше подател, което можеше да значи, че Джони е дошъл лично и го е пуснал. Звучеше логично. Жоро едва издържа да се прибере вкъщи и веднага скъса плика. Писмото не беше от Джони. Беше фактура. Или нещо подобно на фактура. Цели 5 минути му трябваха, за да разбере какво пишеше в документа. Хората, които предоставяха подобни услуги, опитваха да замаскират бизнеса си и по фактурата не личеше какви точно услуги е ползвал клиентът. Но едно беше ясно – Джони беше победил. Отново. Дори беше включил в сумата продуктите и приготовлението на вечерята. Копеле.

Алтернативен край #3

Детето беше не по-високо от метър, с черна коса и кафеви очи. Джони го разгледа внимателно и леко се притесни – в лице наистина приличаше малко на него. После си каза, че това е самовнушение и не трябва да го приема с лека ръка. Разроши му косата, прегърна го, усмихна му се – не беше наясно какво се очаква от него. Явно беше улучил верния път защото момчето се запъти с радостни подскоци натам, накъдето беше изчезнала майка му. Джони скочи от леглото, облече се набързо, погледна се в огледалото и се запъти към същата врата. Любопитството му се оказа по-силно от инстинкта му да избяга.

Озова се в просторна, доста светла кухня, със светли мебели и огромни прозорци, които гледаха към улицата. От едната страна бяха кухненските уреди, а от другата, близо до прозореца, имаше маса и 6 стола. Стените бяха боядисани в жълто и оранжево, а подът беше застлан със светлокафяв килим. Дали тази къща беше негова? Или бяха под наем? Не знаеше. Нямаше никакъв спомен за съвместния си живот с тези хора. Дори не знаеше имената им. Беше се отказал да отгатва името на красивата си, хм, жена, а за момчето нямаше никаква идея от самото начало.

- Джери, вземи си млякото от микровълновата и започвай да ядеш, че ще закъснеем за училище!
- Добре, мамо.

Джери. Добре. Поне едното име го разбра. Докато умуваше над проблемите си, жена му беше направила кафе и му сервира чиния, пълна с палачинки. Имаше сирене, конфитюр, мед и шунка. При вида на всичката тази храна, Джони изведнъж осъзна колко беше гладен. Лакомо се нахвърли върху палачинките. Жената се скри някъде и той гледаше устата му да е винаги пълна, за да име извинение защо не говори с момчето. Джери. След малко тя се върна, облечена в елегантен бял костюм, с дамска чанта в ръка.

- Хайде, Джери, време е. – Джери тъкмо си беше изял корнфлейкса и стана от стола. Тя се наведе и целуна Джони:
- Чао, съкровище!
- Приятна работа, скъпа! – се насили да каже той.

Десет минути по-късно Джони остана сам в къщата. А сега какво?

снимка: Al Herrmann

Мразеше тоалетните на гарата, но нямаше избор. Беше забравил да се изпикае вкъщи, а нямаше да издържи до почивката. Миризмата го обгърна още преди да влезе. Отпред имаше бяла пластмасова масичка и чинийка за стотинки. На лист от тетрадка някой беше написал с химикал “50 ст”. Имаше и купчина жълти салфетки. Бяха толкова малки и толкова тънки, сякаш някой ги беше късал от тоалетна хартия. До масичката имаше бяла пластмасова табуретка. Празна беше. Илия пусна монета в чинийката и влезе. Поне имаше много кабинки. Той не обичаше да пикае на общите писоари. Преди много време негов приятел му беше казал, че има “срамежлива патка”. Оттогава този израз му се беше набил в мозъка и се сещаше за него всеки път като ползваше обществена тоалетна. Да, наистина имаше “срамежлива патка”. Само мисълта, че някой го гледа как пикае беше достатъчна да му секне “работата”. Влезе в първата кабинка, затвори и заключи. Изпика се. Така беше по-добре. Имаше 3 дълги часа до следващата тоалетна.

На спирката нямаше много хора. Дано останеше така. Илия обичаше празните автобуси. Можеше да се премести, ако не хареса мястото, можеше да поспи, ако иска. Автобусът пристигна и се качиха. Общо около 15тина човека. Вътре вече имаше хора, но не бяха много. Илия стигна до мястото си и със задоволство установи, че съседното място е свободно. Беше малко след средата на автобуса. Остави си якето в багажното горе и седна. Автобусът потегли.

Още в началото видя, че автобусът беше по-различен от обикновено. В средата му, точно до втората врата имаше някаква голяма колона или нещо подобно. От задната й страна имаше малко вратичка. Вероятно някакъв склад, каза си Илия.
Но не беше склад. Беше тоалетна. Това много учуди Илия. Първо една баба влезе там, после и малко момче. Илия надникна и видя. Изненада се. Не очакваше тоалетна в автобус.

Приятно момиче мина и раздаде кафе и вафла на желаещите. Харесваше му тази фирма. Докато хапваше вафлата си, постепенно се унесе. Навън беше зелено. Пролет беше и слънцето играеше по листата на дърветата. Погледът му се рееше по слънчевите петна. Обичаше да пътува.

Бавно изплува от съня. За един дълъг миг не беше сигурен дали още сънува или в действителност вижда странното устройство през открехнатата врата на тоалетната. Две примигвания по-късно разбра, че е било част от съня. След още едно примигване виждаше ясно вратата – беше затворена. Явно му се беше сторило. Над нея светеше лампичка “заето”. Не му се четеше книга, нито му се спеше, та реши да види кой ще излезе от тоалетната. Гледа вторачено във вратата поне 15 минути, но никой не излезе. Сигурно лампичката е развалена и свети винаги “заето”. Каза си, че ще гледа още 10 минути и след това ще отиде да пробва дали е заключено.

* * *

Лена се качи на автобуса специално заради тоалетната. Само веднъж преди се беше качвала на автобус с тоалетна и тогава така и не отиде да я разгледа. Днес беше идеалното време за малко проучване. От два дни се чудеше какво да прави, за да избяга от скуката. Вчера намери някакъв много стар брой на “Плейбой” и там прочете разказа. Беше за секса в тоалетните по самолетите. Авторът описваше някакъв клуб или нещо такова – хора, които се чукат в различни модели самолети заради тръпката. В разказа бяха описани различни техники за тесни пространства. Беше добър разказ. Дори много добър. Стана й топло там долу. И приятно. Бавно плъзна ръка под полата си…

След като прочете разказа, си направи сандвич и седна пред компютъра. Отвори сайтовете на 5-6 авиокомпании и провери цените на билетите и маршрутите им за следващите няколко дни. Цените бяха космически. Почти веднага се отказа да лети. Не си струваше само заради секса. Или може би си струваше? Не знаеше. Дали има друг вариант? Тогава се сети за автобусната тоалетна. Ако беше я пробвала при първото си пътуване, щеше да е наясно, че няма как да влязат двама човека вътре. Ако беше я пробвала, нямаше да го срещне.

* * *

Минаха още 10 минути. Илия се огледа. Зачуди се дали да не изчака още 10. Обмисляше вариантите. Ако го очаква момиче там, дали да влезе? Ако влезе, дали няма да има проблеми после. Ами ако тя се разкрещи? Ами ако тя поиска да правят секс и той се изложи? Тези и още стотици въпроси летяха из главата му. Опита да се съсредоточи. Стана. Излезе на пътеката. Направи три крачки и стигна пред вратичката. Натисна дръжката. Отключено беше. Той отвори.

* * *

Мястото й беше във втората част на автобуса. Нямаше пряка видимост към вратичката на тоалетната, освен ако не станеше права. Но това не я притесняваше. Знаеше, че идеята е да стои вътре и да чака някой красавец да дойде при нея.
Реши да изпълни плана си един час след като потеглиха. Беше рано, но не можеше да чака повече. Все пак се беше качила с тази цел – не искаше да слиза от автобуса без да се е “повозила”. Беше си набелязала един пич две седалки по-напред и мислеше да му намигне по пътя за тоалетната. Може пък да схване намека.
Не схвана намека. Очевидно. Вече 15 минути клечеше в миниатютната тоалетна и беше на косъм да се откаже. Просто нямаше къде да се мърда тук. Беше прекалено тясно. Тъкмо посягаше към бикините си, за да ги обуе и дръжката на вратата изскърца.

* * *

Вратата бавно се отвори. Имаше жена вътре. И наистина го чакаше. Преди да може да направи каквото и да било, тя го хвана за ризата и го придърпа вътре. Беше изключително тясно. Лицето му беше на не повече от една педя от нейното. Беше красива. Поне лицето. Той каза “Здрасти”.
- Здрасти и на теб. Чаках те.
- Така ли? Защо?
- Няма нужда да увърташ, знаеш защо съм тук.
- Мисля, че знам. Но не бях чувал някой да го прави в автобус. Не ти стигнаха парите за самолетен билет ли?
- Спри да говориш и ме целуни веднага!
Илия се подчини. Целувката беше бурна и дълга. Устните й имаха вкус на ябълка. Илия харесваше ябълки. Докато я целуваше, затвори очите си. Изведнъж усети някакво завъртане. Отвори очи, но въртенето продължи. Само миг по-късно загуби съзнание.

* * *

Събудиха се в купчина слама. Изобщо не беше като по филмите. И двамата взеха да подскачат и да се опитват да се измъкнат от боцкането на сламата. Най-накрая стигнаха до твърда земя. Изтърсиха си дрехите и се спогледаха. Нямаха никаква представа къде са. Илия облиза устни. Усети вкуса й върху тях. Бавно се приближи към нея, като не спираше да я гледа в очите. Лена също пристъпи към него. Малко преди целувката, той каза:
- Името ми е Илия.
- Аз съм Лена.
- Приятно ми е.
- И на мен.
После езиците им отново се преплетоха. Ръцете им започнаха да събличат дрехите на другия. Беше много по-лесно отколкото в онази тясна тоалетна. А къде бяха сега? И как се озоваха тук? Сега това нямаше значение. Само страстта беше важна, нищо друго. Бяха почти голи и едновременно погледнаха към сламата и също така едновременно извърнаха поглед – сякаш почувстваха клечките, които се забиват в телата им. Вместо това легнаха на земята – беше твърда и хладна, но беше далеч по-добре.
Сексът беше невероятен. Илия не беше изпитвал нещо толкова хубаво преди. И най-добрите му моменти бледнееха на фона на това, което се беше случило току-що. И ако можеше да се съди по звуците, които издаваше Лена, на нея също й беше харесало много. Двамата лежаха на земята и се опитваха да си поемат дъх. Студената и грапава почва изобщо не им правеше впечатление. Илия се опита да стане и да се облече, но още целия трепереше и реши да поизчака.

* * *

Два часа по-късно най-после решиха да излязат от плевнята. След няколко невероятни оргазма (Илия спря да ги брои след третия) най-после се бяха наситили (засега) един на друг и решиха да се поразтъпчат. Илия стигна до вратата и дръпна силно. Тя бавно се отвори със скърцане. Той надникна навън и видя тъмно зеленото небе. Гледката беше толкова нереална, че той загуби съзнание. Последното, което му мина през главата беше “Не, пак ли?”.

* * *

Събуди се малко по-късно и почти веднага разбра къде е. Беше много тясно и миришеше на дезинфектант. Беше в тоалетната на автобуса. Беше гол и не беше сам. Отвори очи и видя Лена. Възбудата му веднага се върна. Тя усети и се усмихна. Погледна го въпросително.
- Мисля, че ще ни е много тясно – каза той.
- Не мислеше така предните четири пъти.
- Е да, но ние не бяхме … – Мислеше да каже “тук”, но се спря. Ако не бяха тук, къде тогава се беше случило всичко? Реши да си замълчи – не искаше жената, с която беше правил най-страхотния секс в живота си, да го помисли за луд. – Хайде да опитаме!

* * *

- Добре, нека да опитаме – каза Лена и незабелязано от него пъхна ново хапче в устата си.
Тези хапчета наистина вършеха чудеса. Струваха си парите. Направо не й се мислеше колко ще го заболи когато ефектът на хапчето премине и местата, на които се беше удрял по време на страстното им чукане започнат да се обаждат. Вместо това докосна устни до неговите и ги разтвори за целувка. Ароматът на ябълки го обгърна.

(писане)

тегло. Думите се размазваха. Можеше да се закълне, че пишеше писане преди малко.

(помагаме на блокирали писатели)

започна да се унася. Думите и буквите се сливаха. Мислите му прескачаха от тема на тема.

(адрес, линк, бар)
(адрес, линк, бар)

Асансьорът го стресна и той подскочи на стола. Беше заспал неусетно. Сънят не му донесе така желаните видения, които да опише после на листа. Донесе му само леко схващане вляво на врата. Стана и отиде до хладилника. Сипа си още една чаша кола. Замисли се. Наскоро гледа интервю с Оливър Стоун, в което режисьорът каза, че без наркотиците нямаше да е толкова велик. А филмите му наистина бяха яки, Генади много ги харесваше. Той се замисли дали това с наркотиците не е просто оправдание. И ако не – дали без тях можеш да си гениален творец или си обречен да си в посредствената “златна среда”.
Реши да си пусне серията на “Студио 60”, в която Мат обясняваше за Кубла Кан. Можеше да го разсее малко. Взе двд-то и го пусна в компютъра. Всеки път като гледаше сериала се кефеше, че си го купи на дискове. Чувстваше се някак по-близък с героите и с Арон Соркин.

Sleep deprivation erodes your internal sensors and allows you to come out of yourself.

Хубава мисъл. Де да ставаше и на практика. След 20 минути гледане реши да прекрати с опитите за вечерта и да се наспи. Или поне да поспи до към 8 – все пак беше на работа сутринта.

—
Кръстих разказа „Чудото в 4 сутринта – фрагменти“ защото като опитах да го запиша, Wordpress ми направи номер и ми каза, че не съм си написал паролата и ме прати на входната страница. Като си въведох данните, разказът беше изчезнал. Опитах по памет да възстановя каквото бях запомнил (и написах отново някои части).

- един тест за бременност.

размяна на погледи.

- какъв да ви дам?

- в смисъл?

- на коя фирма.

той се огледа. сигурен беше, че е виждал реклама някъде в аптеката. накрая я видя – беше на чинийката за монети. хм, това не беше чинийка. едно време, в магазина на село, наистина имаше чинийка, в която се слагаха монетите, но това тук беше пластмасово. даже имаше предвидено място за реклама.

- господине?

- ъ, да?

- каква марка?

той прочете марката от „чинийката“. зачуди се.

- а колко време трябва да е минало след това?

- моля?

- колко време след, ъ, след, такова, секса?

- за теста ли?

- да.

- 12 часа.

- добре.

- заповядайте теста. ето ви и подаръка към него – именник.

именник? те бъзикат ли се?! това си беше направо подигравка.

- а имате ли от онези хапчета… лейди пил или нещо такова?

- за спешна контрацепция?

- да, точно така.

- сега ще проверя.

момичето се наведе до някакви чекмеджета. той забеляза с периферното си зрение как отметна косата си. в друга ситуация би го заинтригувала. тя затвори рязко чекмеджето. ядосана ли беше? едва ли – нямаше за какво, не се познаваха. сигурно му се е сторило.

- петнайсет и четирисе.

- общо?

- да. ще може ли да ми върнете именника?

- защо? нали беше подарък?

- ами очевидно няма да ви трябва.

- не мисля. но все пак е подарък, защо да ви го връщам? и защо го давате изобщо? за да плашите хората?

- за да ги накараме да се замислят. за да им помогнем при избора на име. за да не се откажат от детето.

- доста философско. май трябва да си смените професията. след като се опитвате да ги накарате да се замислят, няма ли да е по-добре да ми оставите именника, за да може да ми стои пред погледа, докато давам на приятелката си хапчето и да ме накара да се „замисля“? или се надявате на някакво чувство за вина?

- добре, правете каквото искате.

той остави парите за покупките и именника в „чинийката“. вече не му се струваше толкова интересна.

[...]

- ето ти теста, миличка. сигурни ли сме, че не искаме бебе?

Малко доброта. Малко приятелска топлина, на която попадаш случайно у някой непознат. Перести облачета като юргани от пух. Не особено приятни спомени, които пропъждам пишейки. Мир. Топло и нежно спокойствие. Но не и сладникава, кукленска красота. Малки едноетажни къщи с червен покрив и пушещи комини. Малко. Докато ги опиша и вече не ги виждам. Но още ги чувствам – вълнуват ме. Леко ми са заглъхнали ушите. Точно на границата между приятното притъпяване на възприятията и плашещата глухота. Оранжева следа от преминаващ самолет. Глупави мисли в главата – писането като самоцел или като средство. Гоня ги. Не е важно. Нищо не е важно. Намирам се в малък свят, който се движи. Ту бавно, ту бързо. Всъщност все едно. В него ми е добре, не мисля за навън. Мисля за други неща обаче. Други бързи пчелички. Хоп! Хванах една. Бързо я питам какво мисля. Казва, че се чудя доколко се влюбвам в аромата и колко остава за самото момиче. Дали не е по-добре да не се парфюмираме, за да ни обичат заради самите нас? Май зависи от това доколко искаме да ни обичат заради самите нас. Това значи ли да ни познават? Приятната тръпка в стомаха свързана ли е със степента на познаване? Приятен сумрак. Приглушени гласове. Малко ми е топло. МОментна болка в лявото ухо, последвана от покой. Хриси. Защо Хриси? Заради аромата, достигащ до мозъка ми през ноздрите. Приятно чувство? Да. Доста приятно. Нещо повече? Не, нищо повече. Искам ли пак да видя Денни? Не знам. Защо? Много ми е далечна. Емоционално изтощение? Най-вероятно. Хареса ли ми целувката? Да, тя се целува страхотно. А Ива? Какво Ива? Май нищо. Тъмно. Едва виждам написаното. Очаквания за довечера? Не – много е далече. Някак нереално. Не мога да си представя дори почивката. Тя каза, че ме сънува понякога. Но няма смелост да изостави навика. Смисълът на живота? Удоволствието. Стремежът към него. Красотата на проблемите и красотата на решенията. Да избереш и да сгрешиш. Или да спечелиш. Да не оставяш някой да решава вместо теб. Ти да избереш плънката на пицата. Ти да избереш алеята, по която се разхождате. Ти да избереш да го зарежеш или да останеш, да обясниш или да избяаш. Да скочиш в басейна на живота или да си намериш оправдание и тати да ти купи пояс. да изядеш десет ябълки и един червей или да не знаеш що е ябълка. Да ближеш раните си, но да се опияниш от победата. Или да си намериш оправдание, да си стоиш на сигурно у вас и да не изгубиш нито веднъж. Но и да не спечелиш нито веднъж. Да живееш или да преживяваш.
Луната е бяла и наполовина пълна. Има и няколко лампи, които обаче едва светят – явно за да не събудят заспалите. Продължаваме по пътя си. Не знам дали пътуването щеше да ми хареса, ако нямаше цел. Отново аромата на Хриси. Ще й пратя sms.
Защо не ме дразни, когато Тя пуши? Защото я обичам? Или е нещо като със звука от рязане на зеле – с времето престанах да му обръщам внимание.

ноември 2003

четиредесет и три минути. навън се смрачаваше. май нямаше да е в парка. много жалко. знаеше, че тя не обича да се мокри и реши да й звънне да си вземе чадър.

- ало?

- здравей, миличка!

- здрасти!

- навън се смрачава, вземи си чадър.

- ало? много лошо те чувам!

- ало! чадър си вземи, че ще вали!

- алооо! какво каза?

- чадър! вали!

- добре, чао.

- чао.

много се дразнеше като стане така. знаеше, че тя не е виновна за скапаната връзка, но се изнерви. хрумна му нещо – ще пита шефа дали може да излезе малко по-рано и ще се разходи. може да й купи някое малко подаръче, за да я зарадва. шефът му не възрази и той вече беше навън. леко ръмеше, но не беше неприятно. бързо й избра една симпатична гривничка за крак и се запъти към мястото на срещата. щеше да пристигне по-рано, но не се притесняваше, защото тя обикновено подраняваше, а и там имаше доста магазини за разглеждане.

чакаше я вече половин час и започваше да се ядосва. вярно, че от часа на срещата бяха минали само десет минути, но това не променяше факта, че киснеше тук от трийсет. беше разгледал всички магазини, в някои влезе даже по два пъти. огледа се сигурно за стотен път и най-после я видя. опита се да се успокои и си каза, че трябва да я изслуша първо преди да й се кара, че е закъсняла.

***още цели два часа докато го види. вече си беше приготвила тоалета. знаеше, че ще я хареса – специално беше избрала любимите му дрехи. вече не й се стоеше вкъщи. реши да се поразходи, да си купи някоя дрешка и да отиде на срещата двайсетина минути по-рано, просто за всеки случай. излезе от сградата, повървя пеш до следващата спирка на трамвая и зачака.

слезе две спирки по-рано и влезе в първия магазин. беше голям магазин на три етажа. реши да ги гледа отгоре-надолу. тъкмо беше стигнала да най-долния, когато телефонът й звънна.

- ало?

- здравей, миличка!

- здрасти!

- на—ава——дър!

връзката беше ужасна!
- ало? много лошо те чувам!

- ало! —-вали!

- алооо! какво каза?

- чадър! вали!

- добре, чао.

- -ао.

цялото й настроение се скапа. излезе бързо от магазина и хвана такси. имаше около 40 минути да се върне до вкъщи и да вземе чадър. таксиметровият шофьор караше бързо, но имаше доста път. след около 20 минути стигнаха. тя му каза да я изчака и се качи за чадъра. доста рови, но накрая го откри. слезе долу и се върнаха обратно в центъра. погледна часовника си. вече закъсняваше с пет минути. плати на таксито и излезе. мислено съжали, че не се реши просто да купи един чадър – щеше да й излезе по-евтино. но станалото – станало. забърза към мястото на срещата. той вече чакаше.

***

- здравей!

- здрасти!

- отдавна ли ме чакаш?

- не, преди малко дойдох.

- донесох ти чадър.

- не ми трябва, то не вали силно.

- нали ми звънна да ти донеса?

- да, ама то не вали много, мога и без.

- уф!

- какво?

- нищо, няма значение.

- добре, щом не ти се казва. купих ти нещо.

- мерси, хубава е.

- харесва ли ти?

- да.

- защо не се усмихваш?

- усмихвам се!

- не е вярно.

- какво ще правим?

- ти кажи!

- мислех, че вече си измислил нещо.

- уф, все очакваш от мен да измислям.

- не е вярно – последните три пъти аз казвах къде да идем.

- добре, айде ще те заведа на кафе.

тръгнаха мълчаливо. държаха се за ръце. тя беше под чадъра, той – не. всеки потънал в мислите си. дали й хареса подаръка? защо ме накара да се разкарвам толкова за тъпия чадър, като даже не го ползва? дали ми е сърдита за нещо? знае ли колко много правя за него? знае ли колко много правя за нея?

изчака я да тръгне на работа. нищо нямаше да стане ако тя беше тук. само щеше да му

(трябва да извикаш електротехник)

мърмори. трябваше му спокойствие.

отиде до железарията. купи поялник, отверки, клещи, изолирбан, тел, кабел и нов щепсел. не знаеше дали му трябва всичко това, но не искаше да прекъсва работата. прибра се и нареди всичко на масата. по средата сложи разклонителя. избра подходяща отверка (добре, че купи шест) и разви болтовете. липсваше му нещо. направи си силно кафе без захар и започна. бавно и внимателно разви първия болт. после втория. за третия използва повечко сила. всичко вървеше добре. след малко разклонителят лежеше на части пред него. огледа критично обгорените кабели и видя къде даваше на късо. изряза и оголи наново жиците. разглоби и щепсела. повтори операцията с оголването. провери с мултимера дали не е прекъснат някъде кабела. всичко изглеждаше наред. започна да намества отделните жички обратно по местата и се усети, че не беше записал кой цвят жица къде стои. замисли се. имаше ли значение? по-скоро не. за всеки случай пусна в гугъл въпроса и се зачете. на третата страница от резултатите най-после намери нещо по темата. явно нямаше голямо значение, но все пак последва инструкциите. докато с едната ръка държеше капака на разклонителя, с другата придържаше жиците, а третата трябваше да завива болтчетата. хубаво, ама трета нямаше. трудна работа. опита с крак да придържа, после с уста. накрая успя някак да закрепи жиците и набързо зави всички болтове. с щепсела се справи малко по-лесно. включи го в контакта. свърза нощната лампа за тест. мислеше да включи лаптопа, но лампата му се видя по-евтина. светна. беше горд със себе си! прибра останалите части в шкафа и си сипа чаша кола. мислено преживяваше триумфа си. как щеше да й каже довечера аз нали ти казах, че не ни трябва техник? седна на компютъра и се логна в играта.

няколко часа по-късно тя най-после се върна. той се втурна да я посрещне на вратата. взе торбите с покупките от ръцете й и каза:

- здравей!

- здрасти!

- оправих разклонителя!

- а, добре.