Преди време реших да започна един експеримент в този блог. Да пускам част от разказ и да чакам някой да ме посъветва накъде да продължи. Стори ми се интересна концепция, но за съжаление почти никой не се отзова. Опасенията ми, че ще се наложи да обяснявам на хората защо не съм ползвал идеите ми скоро се превърнаха в убеждение, че цялата идея си е загуба на време.

Малко след това (или малко преди – няма значение) се срещнах с няколко приятелки на Джони. Оказа се, че те ми били фенки – следяли с интерес блога (да, този) и очаквали нови разкази и статии. Ако не бях женен, Чинаски в мен щеше да се прояви, сигурен съм. (Във всеки от нас дреме по един Чинаски). От дума на дума стигнахме до задушевен разговор с една от фенките за един от тези недовършени разкази. В този момент аз вече си бях представил филма – как питам простосмъртната фенка нещо за сюжета и тя изскача с много яка идея, която реализирам и разказът се превръща в роман, после филм, ставам известен и богат и т.н. Накратко – синдромът „оня-филм-за-чистача-математик“. Тя наистина сподели вижданията си по темата – веднъж като си отвори устата и не можах да я спра. Не мисля обаче, че имаше и едно изречение, което да си струва да влезе в разказа, дори и след редакция. Съвсем тривиални мисли за човек на нейната възраст (в началото на 20те). Опитах да не показвам разочарованието си – все пак момичето не беше виновно. Заради добрия си външен вид едва ли някой някога се беше осмелил да я критикува. Не мислех аз да съм първият. Всъщност не вярвам, че някой изобщо беше чувал какво му говори. Но стига толкова за нея – имам работа да върша. Трябва да се стегна и да започне да пиша сам шибаните си разкази. Стига съм мечтал.

Image: Chris Sharp / FreeDigitalPhotos.net

Този разказ не е завършен. Това е част от експеримента Помогни на писател. За всички чернови натисни тук.

Джими преглеждаше торентите в категория XXX на muzinda.net. Отваряше ги 1 по 1 и оглеждаше картинките. Отдавна беше разбрал, че не може да се довери на заглавието на филма. След няколкото пъти, когато свали порно с травестити без да иска – и погледа малко, вероятно от любопитство – вече винаги гледаше качените screenshot-и.

След 10тина минути разглеждане попадна на филм с интересното име Schlafend Gefickt 11. На една от картинките момичето му се стори смътно познато, но не можеше да се сети откъде. Цели 15 минути се опитваше да си спомни, но безуспешно. Толкова отне свалянето на филма. Той натисна Play и затаи дъх. Този път щеше да гледа внимателно филма, вместо да превърта до „интересните части“.

Неговата „позната“ се оказа Натали – съученичка от гимназията и гадже на най-добрия му приятел. Бивше. Сцената с нея не беше нещо по-различно от стандартното, а и тя не впечатляваше с особени умения или пък форми. Но сърцето на Джими биеше лудо. Той я познаваше! Познаваше жената в порнофилма! Без много да му мисли, изпълни „ритуала“ си за това време на денонощието.

Изгледа филма поне 7 пъти. Всъщност не целия, само епизода с Натали. Трябваше да каже на Питър. Длъжен беше. А да му каже ли какъв кеф му достави бившето му гадже? Дали беше редно?

Този разказ не е завършен. Това е част от експеримента Помогни на писател. За всички чернови натисни тук.

С периферното си зрение прочете табелата „Благодарим Ви за внимателното шофиране“ докато профучаваше със 170 км/ч покрай нея. „Моля,“ помисли си той. Все пак караше внимателно – само 80% от вниманието му (по груби сметки) беше заето с проблемите му в работата и с жена му. Като се има предвид какви бяха проблемите, това всъщност беше малък процент. Имаше още някакви 5%, заети с нарастващото му желание да се изпикае. Този процент щеше да се покачи бързо, та той започна да следи за отбивка. Което се оказа трудна задача, понеже заради огромния тир отпред нямаше как да забележи подходящото място преди да беше го подминал. Освен това на задната броня на тира пишеше „ENDING POSSIBILITIES“. Иван предположи, че част от надписа липсва – поне едно „NEVER-“ в началото, но не беше сигурен. Дали това не беше знак от съдбата? Дали нямаше общо с неговите проблеми? Да, той не вярваше в съдбата – нито в Бог, като стана дума – но не можеше да е просто съвпадение.

Подмина 4 отбивки заради тъпия камион, но 5тата я видя навреме и спря. Беше ранен следобед и слънцето приятно напичаше. От двете страни на пътя имаше гъста гора. Миришеше на пролет. Чуваха се птички. Иван слезе и заключи колата. Беше слушаш достатъчно истории за шофьори, които слязли да пикаят и се прибирали на стоп после. Докато пикаеше, се усмихна. Въпреки всичките си проблеми, не можа да не го направи – времето беше просто чудесно. Реши да се разходи малко из гората. Щеше да му дойде добре – беше започнал да задрямва зад волана. А нея я нямаше да го държи буден. Едва ли щеше пак да пътува с нея някога. А бяха толкова щастливи заедно в началото…

Неусетно беше навлязъл в гората. Колата му едва се виждаше оттук. Дърветата не бяха толкова нагъсто, освен това бяха доста високи, та не беше трудно да се ориентира за обратния път. Чу ромолене и се насочи по посока на звука. Не беше жаден, но можеше да пийне малко вода. Преди да стигне до източника на звука, се озова на малка поляна. В средата й имаше нещо странно. Приличаше на изкривяване на светлината или нещо такова. Иван се огледа. Не искаше да признае и пред себе си, но това там му заприлича на дупка в пространството. Или във времето. Обичаше фантастични сериали и книги, четеше и Стивън Кинг – беше почти сигурен какво вижда. Не можеше да повярва, разбира се. Едно е да четеш за такива неща, друго е да ги видиш. „Сигурно всички така си мислят, когато видят подобно нещо,“ каза си той. Приближи се бавно до дупката. Сърцето му биеше учестено.

Този разказ не е завършен. Това е част от експеримента Помогни на писател. За всички чернови натисни тук.

Открих дарбата си преди около година. Винаги съм знаел, че съм по-различен от другите и се оказа, че наистина бях. Всеки озадачен поглед, всяка зле прикрита гримаса…

Не, няма да ви лъжа. Винаги съм се смятал за съвсем обикновено момче. Отскоро опитвам да мисля за себе си като за мъж, но още не ми се получава. Репликата “винаги съм знаел, че съм по-различен” е доста изтъркана. Чувам я във всеки филм за супергерои. Дори и във филми без супергерои.

Дарбата ми е подобна на дарбата на един супергерой в сериала “Без супергерои”. Готин сериал. Мисля си, че е нормално дарбата ми да е подобна на някоя дарба, показвана по филмите. Има толкова много такива филми, че едва ли има дарба, за която не са се сетили.

Мога да виждам 47 секунди напред в бъдещето. Ако реша и затворя очи – не става с отворени – мога да съм в бъдещето за 1-2 секунди, мога и за цял час. Но бъдещето е почти настояще. Само 47 секунди по-напред. Малко като онези устройства, с които можеш да спираш на пауза текущото предаване по телевизията и да идеш до тоалетната и като се върнеш, да продължиш да гледаш. Така гледаш с няколко минути забавяне спрямо другите хора, но не изпускаш нищо от предаването. И винаги можеш да наваксаш на рекламите. Разликата е, че аз имам няколко секунди “забързване” спрямо другите хора. При това не ми трябва устройство.

* * *

Преди около година пиех кафе в приятно заведение близо до дома ми. Бях сам, имах няколко часа за губене и не бързах за никъде. Зяпах минаващите наблизо коли, пешеходците и прелитащите птички. Беше пролет. Когато светофарът покажеше червено, се опитвах да разпозная на какво разстояние от него шофьорите натискаха спирачката. Изведнъж се появи кола, която се движеше по-бързо от всички останали. Не даваше никакви признаци, че ще спре. На пешеходната пътека имаше две жени и възрастен мъж. Затворих очи, опитвайки се мислено да предупредя шофьора на колата. Беше глупаво, защото не вярвам в телепатия, но не мислех много трезво. В момента, в който затворих очи, видях какво щеше да се случи. Ще ви успокоя – нищо.

Усещането беше толкова ново, че едва не припаднах. Когато отворих очи, шофьорът-каскадьор излизаше от колата си, която вече не приличаше много на кола. Беше я блъснал в стълба на светофара. С куцане и псуване се тътреше в посока на пешеходците, които от своя страна бяха спрели, за да се насладят на сеира.

Толкова успях да видя за няколко секунди и после рязко се върнах в „настоящето“. Дори и да имаше начин да управлявам това си умение, още не го знаех. Изпищях и разтърках очи, с което привлякох погледите на хората на съседните маси. Вниманието им към мен не трая дълго – само няколко секунди по-късно всички чухме как колата се врязва в светофарния стълб.

Всичко се случваше точно както го видях. Приличаше на deja-vu, само че много по-реално. Всичко съвпадаше. До най-дребната подробност. Или не? Имах някакво смътно усещане, че нещо не беше съвсем наред. Като че ли зяпачите бяха с един повече – младо момче, на около 20, с къса коса и раница на гърба. Бях почти сигурен, че не го бях видял при краткото си прескачане в бъдещето. Но всичко вече ми се сливаше и трудно разграничавах двете реалности. Реших да не мисля за това – вероятно се бях заблудил.

* * *

За времето от тази първа случка досега обиколих доста места и пробвах много неща. Бавно се научавах да контролирам дарбата си. Отне ми близо месец докато успея да я подчиня напълно. Така и не успях да повлияя на периода между настоящето и „моето“ бъдеще. Секундите си оставаха точно 47. Измервах ги няколко пъти. Другата цел на обиколките ми беше да се науча да използвам таланта си за нещо смислено. Примерно за лична облага. Да можеш да виждаш в бъдещето е готино умение, но когато е толкова близко в бъдещето, граничи с безсмисленото. Не можеш да видиш резултата от мача и да се върнеш и да заложиш на него. Не можеш да следиш коя фирма ще е много успешна и да си купиш акциите й. Колкото повече пробвах, толкова повече се доближавах до извода, че щеше да ми е по-добре без тази дарба. Още повече, че хората започнаха да ме гледат странно. Не им се струваше нормално човек да стои толкова дълго със затворени очи.