Този материал беше публикуван за първи път в сайта ми cenatanaistinata.com, който вече не съществува. Затова го публикувам тук. Приятно четене.

Кандидат за 200те хиляди лева награда в предаването Цената на истината завърши деня си в болница Св. Ана. Докторите едва спасиха левия му крак. Хитрецът решил да опита да излъже детектора на лъжата, като си причини силна болка и така заблуди машината. „Гледах го в един филм по телевизията“ – сподели пред наш репортер Иван Б. от гр. Ихтиман.

Иван взел средно голям пирон, забил го направо отдолу през подметката и така решил да обуе обувката. Той не отчел факта, че не е актьор от филм и наоколо няма екип за специални ефекти, които да нагласят всичко. След като едва останал в съзнание, Иван решил все пак да продължи с плана си, заключил дома си и излязъл от блока да търси такси, което да го откара до студиото. От блока му в столичния квартал Младост 1 до спирката, където спирали такситата имало близо 300 метра, които му се видяли като 30 км. Когато най-после стигнал до спирката, му било толкова зле, че едва успявал да различи колите по шосето. Цялата му обувка била потопена в кръв, което го и спасило. Наблюдателният Спас М., който чакал тролейбус номер 5 на спирката, видял червената обувка и веднага се притекъл на помощ на бедния човечец.

Нов скандал последва на следващия ден, когато продуцентите на шоуто забраниха на членове на семейството на Иван да участват в предаването. Брат му Минчо Б. – вече одобрен за участие – оглуши цялата болница със заплахи и обиди, най-меките от които бяха „Ще ти пробия и другия крак!“, „Ще ми връщаш сега пропуснатото като ми копаш на нивата!“ и други в тоя дух. Наложи се 2ма таксиджии, паркирали наблизо, да се притекат на помощ на портиера на болницата – пенсионера Кольо У – при озаптяването на развилнелия се брат. За щастие пострадали няма, ако не броим уплахата и леко навехнатата китка на портиера.

Лекарят-герой, спасил крака на флиртуващия с истината Иван, се казва Петър Г. и е завършил ВМА с отличие. Той е по-известен сред лекари и сестри като Клунито, защото при слаба светлина и погледнат в профил прилича на Джордж Клуни – митичния доктор Дъг Рос от Спешно отделение. „Просто изпълнявах дълга си“ – сподели Клунито след близо 4-часовата операция, като не пропусна да намигне на симпатичната стажантка от един от екипите на телевизиите, отразяващи драмата.

Хората зад предаването отказаха да застанат пред журналисти и да коментират случката, както и решението си да не допуснат семейството на Иван до участие. По непотвърдени данни, рейтингът на Цената на истината се е вдигнал почти двойно откакто е започнала сагата с пирона, или още наричана от някои медии пиронгейт. Видни наши ПР-специалисти обясняват, че най-добре за рейтинга на предаването е да остави събитията без коментар.

Преди време реших да започна един експеримент в този блог. Да пускам част от разказ и да чакам някой да ме посъветва накъде да продължи. Стори ми се интересна концепция, но за съжаление почти никой не се отзова. Опасенията ми, че ще се наложи да обяснявам на хората защо не съм ползвал идеите ми скоро се превърнаха в убеждение, че цялата идея си е загуба на време.

Малко след това (или малко преди – няма значение) се срещнах с няколко приятелки на Джони. Оказа се, че те ми били фенки – следяли с интерес блога (да, този) и очаквали нови разкази и статии. Ако не бях женен, Чинаски в мен щеше да се прояви, сигурен съм. (Във всеки от нас дреме по един Чинаски). От дума на дума стигнахме до задушевен разговор с една от фенките за един от тези недовършени разкази. В този момент аз вече си бях представил филма – как питам простосмъртната фенка нещо за сюжета и тя изскача с много яка идея, която реализирам и разказът се превръща в роман, после филм, ставам известен и богат и т.н. Накратко – синдромът „оня-филм-за-чистача-математик“. Тя наистина сподели вижданията си по темата – веднъж като си отвори устата и не можах да я спра. Не мисля обаче, че имаше и едно изречение, което да си струва да влезе в разказа, дори и след редакция. Съвсем тривиални мисли за човек на нейната възраст (в началото на 20те). Опитах да не показвам разочарованието си – все пак момичето не беше виновно. Заради добрия си външен вид едва ли някой някога се беше осмелил да я критикува. Не мислех аз да съм първият. Всъщност не вярвам, че някой изобщо беше чувал какво му говори. Но стига толкова за нея – имам работа да върша. Трябва да се стегна и да започне да пиша сам шибаните си разкази. Стига съм мечтал.

Image: Chris Sharp / FreeDigitalPhotos.net

Този разказ не е завършен. Това е част от експеримента Помогни на писател. За всички чернови натисни тук.

Джими преглеждаше торентите в категория XXX на muzinda.net. Отваряше ги 1 по 1 и оглеждаше картинките. Отдавна беше разбрал, че не може да се довери на заглавието на филма. След няколкото пъти, когато свали порно с травестити без да иска – и погледа малко, вероятно от любопитство – вече винаги гледаше качените screenshot-и.

След 10тина минути разглеждане попадна на филм с интересното име Schlafend Gefickt 11. На една от картинките момичето му се стори смътно познато, но не можеше да се сети откъде. Цели 15 минути се опитваше да си спомни, но безуспешно. Толкова отне свалянето на филма. Той натисна Play и затаи дъх. Този път щеше да гледа внимателно филма, вместо да превърта до „интересните части“.

Неговата „позната“ се оказа Натали – съученичка от гимназията и гадже на най-добрия му приятел. Бивше. Сцената с нея не беше нещо по-различно от стандартното, а и тя не впечатляваше с особени умения или пък форми. Но сърцето на Джими биеше лудо. Той я познаваше! Познаваше жената в порнофилма! Без много да му мисли, изпълни „ритуала“ си за това време на денонощието.

Изгледа филма поне 7 пъти. Всъщност не целия, само епизода с Натали. Трябваше да каже на Питър. Длъжен беше. А да му каже ли какъв кеф му достави бившето му гадже? Дали беше редно?

Този разказ не е завършен. Това е част от експеримента Помогни на писател. За всички чернови натисни тук.

С периферното си зрение прочете табелата „Благодарим Ви за внимателното шофиране“ докато профучаваше със 170 км/ч покрай нея. „Моля,“ помисли си той. Все пак караше внимателно – само 80% от вниманието му (по груби сметки) беше заето с проблемите му в работата и с жена му. Като се има предвид какви бяха проблемите, това всъщност беше малък процент. Имаше още някакви 5%, заети с нарастващото му желание да се изпикае. Този процент щеше да се покачи бързо, та той започна да следи за отбивка. Което се оказа трудна задача, понеже заради огромния тир отпред нямаше как да забележи подходящото място преди да беше го подминал. Освен това на задната броня на тира пишеше „ENDING POSSIBILITIES“. Иван предположи, че част от надписа липсва – поне едно „NEVER-“ в началото, но не беше сигурен. Дали това не беше знак от съдбата? Дали нямаше общо с неговите проблеми? Да, той не вярваше в съдбата – нито в Бог, като стана дума – но не можеше да е просто съвпадение.

Подмина 4 отбивки заради тъпия камион, но 5тата я видя навреме и спря. Беше ранен следобед и слънцето приятно напичаше. От двете страни на пътя имаше гъста гора. Миришеше на пролет. Чуваха се птички. Иван слезе и заключи колата. Беше слушаш достатъчно истории за шофьори, които слязли да пикаят и се прибирали на стоп после. Докато пикаеше, се усмихна. Въпреки всичките си проблеми, не можа да не го направи – времето беше просто чудесно. Реши да се разходи малко из гората. Щеше да му дойде добре – беше започнал да задрямва зад волана. А нея я нямаше да го държи буден. Едва ли щеше пак да пътува с нея някога. А бяха толкова щастливи заедно в началото…

Неусетно беше навлязъл в гората. Колата му едва се виждаше оттук. Дърветата не бяха толкова нагъсто, освен това бяха доста високи, та не беше трудно да се ориентира за обратния път. Чу ромолене и се насочи по посока на звука. Не беше жаден, но можеше да пийне малко вода. Преди да стигне до източника на звука, се озова на малка поляна. В средата й имаше нещо странно. Приличаше на изкривяване на светлината или нещо такова. Иван се огледа. Не искаше да признае и пред себе си, но това там му заприлича на дупка в пространството. Или във времето. Обичаше фантастични сериали и книги, четеше и Стивън Кинг – беше почти сигурен какво вижда. Не можеше да повярва, разбира се. Едно е да четеш за такива неща, друго е да ги видиш. „Сигурно всички така си мислят, когато видят подобно нещо,“ каза си той. Приближи се бавно до дупката. Сърцето му биеше учестено.