Вдъхновение от публиката

Преди време реших да започна един експеримент в този блог. Да пускам част от разказ и да чакам някой да ме посъветва накъде да продължи. Стори ми се интересна концепция, но за съжаление почти никой не се отзова. Опасенията ми, че ще се наложи да обяснявам на хората защо не съм ползвал идеите ми скоро се превърнаха в убеждение, че цялата идея си е загуба на време.

Малко след това (или малко преди – няма значение) се срещнах с няколко приятелки на Джони. Оказа се, че те ми били фенки – следяли с интерес блога (да, този) и очаквали нови разкази и статии. Ако не бях женен, Чинаски в мен щеше да се прояви, сигурен съм. (Във всеки от нас дреме по един Чинаски). От дума на дума стигнахме до задушевен разговор с една от фенките за един от тези недовършени разкази. В този момент аз вече си бях представил филма – как питам простосмъртната фенка нещо за сюжета и тя изскача с много яка идея, която реализирам и разказът се превръща в роман, после филм, ставам известен и богат и т.н. Накратко – синдромът „оня-филм-за-чистача-математик“. Тя наистина сподели вижданията си по темата – веднъж като си отвори устата и не можах да я спра. Не мисля обаче, че имаше и едно изречение, което да си струва да влезе в разказа, дори и след редакция. Съвсем тривиални мисли за човек на нейната възраст (в началото на 20те). Опитах да не показвам разочарованието си – все пак момичето не беше виновно. Заради добрия си външен вид едва ли някой някога се беше осмелил да я критикува. Не мислех аз да съм първият. Всъщност не вярвам, че някой изобщо беше чувал какво му говори. Но стига толкова за нея – имам работа да върша. Трябва да се стегна и да започне да пиша сам шибаните си разкази. Стига съм мечтал.

Image: Chris Sharp / FreeDigitalPhotos.net

  • Vladimir

    That’s the spirit ;)