Предпочетох да ти покажа тази снимка с бившата му жена, отколкото една друга, на която целува Джъд Лоу (ако не знаеш кой е Джъд Лоу, питай imdb), защото мен лично Анджелина ме кефи повече. А иначе Джони Лий Милър (навсякъде с три имена, явно е сериен убиец) е женен за някоя си Мишел Хикс (която би трябвало да съм забелязал при едно от гледанията на Life, но не би) и даже имат дете (поне едно). Тя дори била манекенка някога. Както и да е. Причината за статията не е тя, Джоли или Джъд, а Джони/Илай, който след краха на сериала Eli Stone (за който не тъжа ни най-малко), е намерил убежище под покрива на Декстър (образно казано). Ролята му ще е преплетена с тази на Джулия Стайлс. Aйде, айде, знаеш я – бледата симпатична блондинка без цици от 10 неща които мразя у теб (играе и в трилогията за Борн, в случай, че не искаш да признаеш гузното удоволствие „10 неща…“). А Джулия, както вече знаеш, ще е новата-на-Декстър. Т.е. вероятно ще е луда или алкохоличка или ангел на мрака – като го знаеш бате ти Декс. Тя ще играе 10тина серии (кой знае – може и повече), а Джони – няколко. Не мога да ти кажа нищо по-конкретно, щото крият. Заради интригата, явно.

Източник: Variety.com

Ако ти липсва Тим Рот или феноменалните крака на Кели Уилямс (на снимката вляво) или пък мръснишката физиономия на Моника Реймънд (тя пък е вдясно), не тъжи повече – снощната серия (след близо половин година суша) беше много добра, а Fox са дали зелена светлина за нов сезон, което значи – още серии! Айде честито!

П.П. Ако не знаеш за какво говоря, прочети краткото ми интро за сериала тук. Ако продължаваш да не си надъхан, иди да четеш друг сайт.

Актрисата Julie Benz – Рита в сериала Dexter – ще участва в първия епизод на новия сезон, който започва есента. Ако следиш сериала знаеш, че тя умира в края на последния сезон – убита от The Trinity Killer – най-шокиращата смърт показвана по телевизията според EW.com. Много са спекулациите около това завръщане, но едно знаем със сигурност – тя не е възкръснала. Това със сигурност е добра новина поне по две причини – не ни трябва още един Supernatural, а и тя беше доста дразнеща, макар и много секси на моменти. Също така знаем, че няма да се появи като дух (отдъх!). Остава ни само да гадаем и да чакаме серията.

Източник: The Ausiello Files

След много добрата „Изкупление“ на Макюън реших да прочета „новата“ на Бегбеде – „Почивка в кома“. Пиша „нова“ в кавички, защото книгата е преведена 2010та, но е писана в началото на 90те. Преди да стигна до нея, съм чел „9.99″ и „Разкази под екстази“ – книги средно качество, но аз бях доста надъхан за първата заради хвалебствията в любимото (вече покойно) списание егоист. В статията пишеше, че единственият проблем на книгата е изключително некадърния превод и съветваше читателя да изчака за друг превод или да научи френски. Е, аз не изчаках и не научих, а я прочетох в този й вид и наистина беше ужасно преведена. Въпреки това книгата ми хареса. Не мога да кажа същото за „Почивка в кома“. Въпреки ниските ми очаквания (заради „Разкази под екстази“, няколкото интервюта с него и прочетени части от други книги), Бегбеде успя да ме разочарова и затвърди у мен имиджа си на Парис-Хилтъна на писането. Насилих се да я прочета само заради надеждата „да потръгне“. Разказва се за един млад мъж, който отива на дискотека. И понеже една нощ в дискотеката трудно може да запълни цяла книга (150 страници), авторът е посегнал към хитрини – на места е писал през ред; изброява вип-гостите в дискотеката поименно; има няколко списъка с песни, които диджеят пуска; използван е доста голям шрифт; писал е пълни безсмислици на места… Пълно е със сюжетни дупки – учат 3-месечно бебе да пуши трева; Мадона ражда в дискотеката и прерязват пъпната й връв със счупена бутилка; „нашият“ се бие и 2 реда по-надолу нищо му няма (въпреки доста сериозните поражения по време на боя); случайно издишва близо до устата на една и тя се съживява (била е в клинична смърт) и т.н. Знам, че преувеличаването е похват, който може да е много успешен. Но в случая просто не му се е получило. Когато чета, обичам да се потапям в историята и всяко нещо, което ме кара да спра и да се замисля какво е искал да каже авторът или да отхвърля нещо като невъзможно и/или глупаво, разваля магията на четенето. Бегбеде го прави толкова често, че читателят започва да чете отгоре-отгоре, защото знае, че всеки момент ще го „изкарат“ от историята.

Забавно нещо в книгата е споменаването на няколко пъти на моя любим герой Хенри Чинаски като един от випаджиите. Щрих, който би стоял много добре на една по-силна книга от настоящата.