Редактиране

Голяма част от статиите и разказите в този блог са минали през редакцията на моя редактор и добър приятел Дилян. След като напиша нещо, го записвам като чернова и го оставям известно време – няколко часа, няколко дни, а понякога и повече. После го прочитам още веднъж и отстранявам очевидните грешки (очевидни едва на второ четене). Пооправям и нещата, които не ми звучат съвсем на място. Понякога – случвало ми се е 2-3 пъти – направо изтривам цялата статия/разказ, защото ми звучи плоско и самият аз не я/го харесвам. Едва след тези подготвителни стъпки изпращам материала на Дилян и той се заема с него. Има случаи, в които ми го връща почти без редакция, както и такива с доста на брой дребни поправки. Обикновено, когато има нещо голямо за оправяне, просто ми обяснява какво е и ми дава аз да си го оправям. Това не е мързел, просто е много по-правилно авторът да си преработи абзаца (или да го замени с друг), отколкото финалната творба да прилича на закърпена. Основното правило, което спазва, е да не променя неща, които не харесва, а само такива, които са неправилни или безсмислени. Като всеки автор, аз също браня написаното със зъби и нокти, но има и случаи, когато очаквам със затаен дъх редактираната творба. Особено за някои разкази, които не искам да поглеждам преди някой друг да ги е прочел и потвърдил, че стават за четене.

Вдъхновен от неговата работа, реших и аз да се заема с редактиране на материали. Желаещи не липсваха – най-настоятелни се оказах Кирил Тотев и Johny. Едва когато реално започнах да се занимавам, видях колко трудно беше всъщност. От една страна не трябваше да променям смисъла и идеите на автора, от друга – трябваше финалния материал да е на ниво, за да не си казват читателите „абе този няма ли си редактор!“ Но мисля, че се справих тогава, справям се и досега. Най-голямо предизвикателство представляват материалите на г-н Тотев – той не обича да чете написаното дори веднъж, пише го на един дъх и директно го публикува. Ако се забавя дори с половин ден, повечето хора (основните му читатели) вече са го прочели. Когато кажа на някой от тях, че съм му редактор (не че се хваля, но понякога става дума), те ме гледат странно и се чудят как по меко да ми кажат, че не ставам за тая работа. А аз се чудя как да им кажа, че това, което са чели, е преди моята редакция – без да топя г-н Тотев, разбира се. Опитах няколко пъти да го убедя да не публикува нещата, преди да е минала редакцията, но безуспешно.

Тук искам да вмъкна още нещо – с г-н Тотев сме работили и в сътрудничество по няколко разказа, един от които е публикуван – можеш да го прочетеш тук. Там не съм в ролята на редактор, а в тази на съавтор и не нося отговорност за редакторски грешки – ако има такива. Преживяването е съвсем различно, настроението – също.

С Johny беше една идея по-лесно, понеже той беше прочел разказа си повече от веднъж. Макар да имахме известни спорове около неподходящи, според мен, изрази (не неприлични, а неподходящи), като цяло нещата се получиха. След това се наложи да обясня на няколко човека, че това, че съм редактирал разказа, не означава, че се олицетворявам с главния герой (или съм главния герой), но това са рисковете на професията.

Ако искаш да се пробваш в неблагодарната работа на редактора-любител, помни едно – не си мисли как ти би написал материала. Целта не е да го промениш така, че да се гордееш, че си го писал. Целта е да отстраниш досадните грешки и неточности, които авторът е допуснал и пропуснал, заслепен от тръпката, че е написал нещо. Ако усетиш, че даден абзац не е на място или дадена случка като цяло не е реалистична, кажи го на автора. Остави на него да я преправя. Ти само я провери след това за грешки и неточности. А ако написаното не става за нищо, кажи му. Много по-добре е да го чуе от теб, отколкото от публиката си.