Иван

Този разказ не е завършен. Това е част от експеримента Помогни на писател. За всички чернови натисни тук.

С периферното си зрение прочете табелата „Благодарим Ви за внимателното шофиране“ докато профучаваше със 170 км/ч покрай нея. „Моля,“ помисли си той. Все пак караше внимателно – само 80% от вниманието му (по груби сметки) беше заето с проблемите му в работата и с жена му. Като се има предвид какви бяха проблемите, това всъщност беше малък процент. Имаше още някакви 5%, заети с нарастващото му желание да се изпикае. Този процент щеше да се покачи бързо, та той започна да следи за отбивка. Което се оказа трудна задача, понеже заради огромния тир отпред нямаше как да забележи подходящото място преди да беше го подминал. Освен това на задната броня на тира пишеше „ENDING POSSIBILITIES“. Иван предположи, че част от надписа липсва – поне едно „NEVER-“ в началото, но не беше сигурен. Дали това не беше знак от съдбата? Дали нямаше общо с неговите проблеми? Да, той не вярваше в съдбата – нито в Бог, като стана дума – но не можеше да е просто съвпадение.

Подмина 4 отбивки заради тъпия камион, но 5тата я видя навреме и спря. Беше ранен следобед и слънцето приятно напичаше. От двете страни на пътя имаше гъста гора. Миришеше на пролет. Чуваха се птички. Иван слезе и заключи колата. Беше слушаш достатъчно истории за шофьори, които слязли да пикаят и се прибирали на стоп после. Докато пикаеше, се усмихна. Въпреки всичките си проблеми, не можа да не го направи – времето беше просто чудесно. Реши да се разходи малко из гората. Щеше да му дойде добре – беше започнал да задрямва зад волана. А нея я нямаше да го държи буден. Едва ли щеше пак да пътува с нея някога. А бяха толкова щастливи заедно в началото…

Неусетно беше навлязъл в гората. Колата му едва се виждаше оттук. Дърветата не бяха толкова нагъсто, освен това бяха доста високи, та не беше трудно да се ориентира за обратния път. Чу ромолене и се насочи по посока на звука. Не беше жаден, но можеше да пийне малко вода. Преди да стигне до източника на звука, се озова на малка поляна. В средата й имаше нещо странно. Приличаше на изкривяване на светлината или нещо такова. Иван се огледа. Не искаше да признае и пред себе си, но това там му заприлича на дупка в пространството. Или във времето. Обичаше фантастични сериали и книги, четеше и Стивън Кинг – беше почти сигурен какво вижда. Не можеше да повярва, разбира се. Едно е да четеш за такива неща, друго е да ги видиш. „Сигурно всички така си мислят, когато видят подобно нещо,“ каза си той. Приближи се бавно до дупката. Сърцето му биеше учестено.