Този разказ не е завършен. Това е част от експеримента Помогни на писател. За всички чернови натисни тук.

Джими преглеждаше торентите в категория XXX на muzinda.net. Отваряше ги 1 по 1 и оглеждаше картинките. Отдавна беше разбрал, че не може да се довери на заглавието на филма. След няколкото пъти, когато свали порно с травестити без да иска – и погледа малко, вероятно от любопитство – вече винаги гледаше качените screenshot-и.

След 10тина минути разглеждане попадна на филм с интересното име Schlafend Gefickt 11. На една от картинките момичето му се стори смътно познато, но не можеше да се сети откъде. Цели 15 минути се опитваше да си спомни, но безуспешно. Толкова отне свалянето на филма. Той натисна Play и затаи дъх. Този път щеше да гледа внимателно филма, вместо да превърта до „интересните части“.

Неговата „позната“ се оказа Натали – съученичка от гимназията и гадже на най-добрия му приятел. Бивше. Сцената с нея не беше нещо по-различно от стандартното, а и тя не впечатляваше с особени умения или пък форми. Но сърцето на Джими биеше лудо. Той я познаваше! Познаваше жената в порнофилма! Без много да му мисли, изпълни „ритуала“ си за това време на денонощието.

Изгледа филма поне 7 пъти. Всъщност не целия, само епизода с Натали. Трябваше да каже на Питър. Длъжен беше. А да му каже ли какъв кеф му достави бившето му гадже? Дали беше редно?

Този разказ не е завършен. Това е част от експеримента Помогни на писател. За всички чернови натисни тук.

С периферното си зрение прочете табелата „Благодарим Ви за внимателното шофиране“ докато профучаваше със 170 км/ч покрай нея. „Моля,“ помисли си той. Все пак караше внимателно – само 80% от вниманието му (по груби сметки) беше заето с проблемите му в работата и с жена му. Като се има предвид какви бяха проблемите, това всъщност беше малък процент. Имаше още някакви 5%, заети с нарастващото му желание да се изпикае. Този процент щеше да се покачи бързо, та той започна да следи за отбивка. Което се оказа трудна задача, понеже заради огромния тир отпред нямаше как да забележи подходящото място преди да беше го подминал. Освен това на задната броня на тира пишеше „ENDING POSSIBILITIES“. Иван предположи, че част от надписа липсва – поне едно „NEVER-“ в началото, но не беше сигурен. Дали това не беше знак от съдбата? Дали нямаше общо с неговите проблеми? Да, той не вярваше в съдбата – нито в Бог, като стана дума – но не можеше да е просто съвпадение.

Подмина 4 отбивки заради тъпия камион, но 5тата я видя навреме и спря. Беше ранен следобед и слънцето приятно напичаше. От двете страни на пътя имаше гъста гора. Миришеше на пролет. Чуваха се птички. Иван слезе и заключи колата. Беше слушаш достатъчно истории за шофьори, които слязли да пикаят и се прибирали на стоп после. Докато пикаеше, се усмихна. Въпреки всичките си проблеми, не можа да не го направи – времето беше просто чудесно. Реши да се разходи малко из гората. Щеше да му дойде добре – беше започнал да задрямва зад волана. А нея я нямаше да го държи буден. Едва ли щеше пак да пътува с нея някога. А бяха толкова щастливи заедно в началото…

Неусетно беше навлязъл в гората. Колата му едва се виждаше оттук. Дърветата не бяха толкова нагъсто, освен това бяха доста високи, та не беше трудно да се ориентира за обратния път. Чу ромолене и се насочи по посока на звука. Не беше жаден, но можеше да пийне малко вода. Преди да стигне до източника на звука, се озова на малка поляна. В средата й имаше нещо странно. Приличаше на изкривяване на светлината или нещо такова. Иван се огледа. Не искаше да признае и пред себе си, но това там му заприлича на дупка в пространството. Или във времето. Обичаше фантастични сериали и книги, четеше и Стивън Кинг – беше почти сигурен какво вижда. Не можеше да повярва, разбира се. Едно е да четеш за такива неща, друго е да ги видиш. „Сигурно всички така си мислят, когато видят подобно нещо,“ каза си той. Приближи се бавно до дупката. Сърцето му биеше учестено.

Голяма част от статиите и разказите в този блог са минали през редакцията на моя редактор и добър приятел Дилян. След като напиша нещо, го записвам като чернова и го оставям известно време – няколко часа, няколко дни, а понякога и повече. После го прочитам още веднъж и отстранявам очевидните грешки (очевидни едва на второ четене). Пооправям и нещата, които не ми звучат съвсем на място. Понякога – случвало ми се е 2-3 пъти – направо изтривам цялата статия/разказ, защото ми звучи плоско и самият аз не я/го харесвам. Едва след тези подготвителни стъпки изпращам материала на Дилян и той се заема с него. Има случаи, в които ми го връща почти без редакция, както и такива с доста на брой дребни поправки. Обикновено, когато има нещо голямо за оправяне, просто ми обяснява какво е и ми дава аз да си го оправям. Това не е мързел, просто е много по-правилно авторът да си преработи абзаца (или да го замени с друг), отколкото финалната творба да прилича на закърпена. Основното правило, което спазва, е да не променя неща, които не харесва, а само такива, които са неправилни или безсмислени. Като всеки автор, аз също браня написаното със зъби и нокти, но има и случаи, когато очаквам със затаен дъх редактираната творба. Особено за някои разкази, които не искам да поглеждам преди някой друг да ги е прочел и потвърдил, че стават за четене.

Вдъхновен от неговата работа, реших и аз да се заема с редактиране на материали. Желаещи не липсваха – най-настоятелни се оказах Кирил Тотев и Johny. Едва когато реално започнах да се занимавам, видях колко трудно беше всъщност. От една страна не трябваше да променям смисъла и идеите на автора, от друга – трябваше финалния материал да е на ниво, за да не си казват читателите „абе този няма ли си редактор!“ Но мисля, че се справих тогава, справям се и досега. Най-голямо предизвикателство представляват материалите на г-н Тотев – той не обича да чете написаното дори веднъж, пише го на един дъх и директно го публикува. Ако се забавя дори с половин ден, повечето хора (основните му читатели) вече са го прочели. Когато кажа на някой от тях, че съм му редактор (не че се хваля, но понякога става дума), те ме гледат странно и се чудят как по меко да ми кажат, че не ставам за тая работа. А аз се чудя как да им кажа, че това, което са чели, е преди моята редакция – без да топя г-н Тотев, разбира се. Опитах няколко пъти да го убедя да не публикува нещата, преди да е минала редакцията, но безуспешно.

Тук искам да вмъкна още нещо – с г-н Тотев сме работили и в сътрудничество по няколко разказа, един от които е публикуван – можеш да го прочетеш тук. Там не съм в ролята на редактор, а в тази на съавтор и не нося отговорност за редакторски грешки – ако има такива. Преживяването е съвсем различно, настроението – също.

С Johny беше една идея по-лесно, понеже той беше прочел разказа си повече от веднъж. Макар да имахме известни спорове около неподходящи, според мен, изрази (не неприлични, а неподходящи), като цяло нещата се получиха. След това се наложи да обясня на няколко човека, че това, че съм редактирал разказа, не означава, че се олицетворявам с главния герой (или съм главния герой), но това са рисковете на професията.

Ако искаш да се пробваш в неблагодарната работа на редактора-любител, помни едно – не си мисли как ти би написал материала. Целта не е да го промениш така, че да се гордееш, че си го писал. Целта е да отстраниш досадните грешки и неточности, които авторът е допуснал и пропуснал, заслепен от тръпката, че е написал нещо. Ако усетиш, че даден абзац не е на място или дадена случка като цяло не е реалистична, кажи го на автора. Остави на него да я преправя. Ти само я провери след това за грешки и неточности. А ако написаното не става за нищо, кажи му. Много по-добре е да го чуе от теб, отколкото от публиката си.