Какво, по дяво…?

Този разказ не е завършен. Това е част от експеримента Помогни на писател. За всички чернови натисни тук.

Джони бавно изплува от съня. Чувстваше се добре. Не беше сигурен къде е, но това не го притесняваше. Обърна се бавно наляво и я видя. Беше сигурен, че ще я види. Обикновено когато се събудеше не в собственото си легло, тя беше до него. Бавно започна да си спомня. Беше страхотна вечер. Погледа я още няколко секунди. Беше невероятно красива. Бианка. Хм. Биляна? Не. Беше нещо с ‘б’, сигурен беше. Боби? Или не беше с ‘б’? Лиляна. По-скоро не.
Всъщност нямаше значение. Бързо си обу боксерките и стана от леглото. Но явно не беше достатъчно тих.
Добро утро, съкровище! Искаш ли закуска?
Ами всъщност… – обикновено бързо му идваше подходящата реплика, но този път се позабави. А и май беше малко гладен. Без малко. Гладен. – Да, искам, миличка.
Отивам да приготвя нещо. – каза тя докато ставаше. Джони се възбуди почти мигновено. Беше гола, имаше страхотни цици, приятно заоблен задник, прекрасни дълги крака. Тя (Мелани?) наметна нещо като ношница и излезе от стаята.

Джони се отпусна на леглото. Нямаше смисъл да бърза. Днес не беше на работа. Нещата щяха да се наредят страхотно. Дори можеше да я чука пак преди да си тръгне.

Потънал в мислите си, той не усети кога вратата се беше отворила отново. Но трудно можеше да пропусне радостния възглас на малкото момче, което беше влязло в стаята.
– Таткоооо! – извика детето и се хвърли на леглото.
Моля?!!? Татко ли?!?! Какво по дяволите ставаше?

Алтернативен край #1

В съседната стая Жоро се облегна с усмивка на стола си и изключи камерата. Беше станало перфектно. Изненадата по лицето на Джони беше искрена.

Изобщо не му излезе евтино. Компаньонката го таксува по 150 лева на час и отказа да му даде отстъпка за цялата нощ. Той опита да изтъкне факта, че тя щеше да спи почти през цялото време, но тарифите си били тарифи. Освен това му поиска допълнителни 200 за специални услуги. Сякаш имаше нещо специално в приготвянето на кафе и палачинки… Детето също не беше евтино, но играеше страхотно.

Оставаше само една стъпка. Жоро взе телефона си, написа „Честит 1ви април!“ и натисна „Send“. След това включи отново камерата. Не искаше да изпусне този момент.

Джони мислеше усилено. Толкова усилено, че чак се виждаше по лицето му. Точно сега не му се четяха никакви sms-и. От друга страна, имаше вероятност да разбере нещо повече за снощи от съобщението. Или за последните няколко години. Протегна ръка и взе телефона.

– Мамка му! – опита се да се се ядоса Джони. Но Жоро видя истинското му изражение – облекчение.

Алтернативен край #2

В съседната стая Жоро се облегна с усмивка на стола си и изключи камерата. Беше станало перфектно. Изненадата по лицето на Джони беше искрена.

Изобщо не му излезе евтино. Компаньонката го таксува по 150 лева на час и отказа да му даде отстъпка за цялата нощ. Той опита да изтъкне факта, че тя щеше да спи почти през цялото време, но тарифите си били тарифи. Освен това му поиска допълнителни 200 за специални услуги. Сякаш имаше нещо специално в приготвянето на кафе и палачинки… Детето също не беше евтино, но играеше страхотно.

Оставаше само една стъпка. Жоро взе телефона си, написа „Честит 1ви април!“ и натисна „Send“. След това си взе якето и тихо се измъкна през задната врата.

Джони мислеше усилено. Толкова усилено, че чак се виждаше по лицето му. Точно сега не му се четяха никакви sms-и. От друга страна, имаше вероятност да разбере нещо повече за снощи от съобщението. Или за последните няколко години. Протегна ръка и взе телефона.

* * *

Ден по-късно Жоро хапваше шницел в заведение близо до офиса си и се усмихваше. Току-що беше звъннал на Киро да му се похвали за гаврата с Джони. Киро реагира бурно, както винаги. Отряза парче шницел и тъкмо да го сложи в устата си, телефонът му звънна. Беше Джони. Жоро се беше подготвил за този разговор. Беше готов да приема поздравления и да отбива обиди – не знаеше как Джони ще приеме събитията. Досега не беше стигал толкова далече.

– Здрасти, Жоро! Кво правиш?
– Хапвам на едно заведение до офиса.
– Браво, браво! Аз днес не съм на работа и тъкмо обсъждахме плановете си за вечерта с Моника (да, Моника се казваше) и решихме да те поканим на вечеря. Какво ще кажеш? Ако искаш, вземи и Деси.
Деси беше новото почти-гадже на Жоро. Бяха се запознали в една дискотека и бяха излизали няколко пъти, но още нямаше нищо сериозно.
– Ъъъ, Моника ли?
– Да, приятелката ми. С детето. Сещаш ли се?
– Май да … – Жоро едва успяваше да поддържа разговора. Как така „приятелката ми“? Какво ставаше? Сигурно Джони се опитваше да му го върне. – Абе ти получи ли ми вчера sms-а?
– Не, какъв sms?
– А, нищо, няма значение.
– Та ще дойдеш ли?
– Ами добре, ще дойда.
– Чудесно! – каза Джони и затвори.

Жоро все пак взе Деси на вечерята. Трябваше му свидетел, който да потвърди, че не се е побъркал. Освен това не се чувстваше съвсем на себе си и беше добре да има още някой да поддържа разговора.

Вечерята беше страхотна. Моника беше натворила кулинарни вълшебства. Всички се хранеха с видимо удоволствие. Всички без Жоро. Той не вярваше на очите и ушите си. Джони и Моника се държаха като прясно влюбени – през цялото време се държаха за ръце, натискаха се и се целуваха. Ни за миг не долови престорен жест или гримаса. След десерта разговорът се отклони към по-философски теми за смисъла на живота и продължаването на рода и малко след полунощ Деси помоли Жоро да се прибират, за да поспи.

Жоро не може да спи тази нощ. Обмисляше различни варианти и отхвърляше сценарии. Щеше му се да вярва, че всичко е шега, но в същото време това му се струваше все по-малко вероятно. На другия ден беше доста разсеян на работа и почти нищо не свърши. През цялото време обмисляше дали да се обади на Джони и вземаше решение, изкарваше телефона и после се отказваше.

В пощенската си кутия намери писмо. Нямаше подател, което можеше да значи, че Джони е дошъл лично и го е пуснал. Звучеше логично. Жоро едва издържа да се прибере вкъщи и веднага скъса плика. Писмото не беше от Джони. Беше фактура. Или нещо подобно на фактура. Цели 5 минути му трябваха, за да разбере какво пишеше в документа. Хората, които предоставяха подобни услуги, опитваха да замаскират бизнеса си и по фактурата не личеше какви точно услуги е ползвал клиентът. Но едно беше ясно – Джони беше победил. Отново. Дори беше включил в сумата продуктите и приготовлението на вечерята. Копеле.

Алтернативен край #3

Детето беше не по-високо от метър, с черна коса и кафеви очи. Джони го разгледа внимателно и леко се притесни – в лице наистина приличаше малко на него. После си каза, че това е самовнушение и не трябва да го приема с лека ръка. Разроши му косата, прегърна го, усмихна му се – не беше наясно какво се очаква от него. Явно беше улучил верния път защото момчето се запъти с радостни подскоци натам, накъдето беше изчезнала майка му. Джони скочи от леглото, облече се набързо, погледна се в огледалото и се запъти към същата врата. Любопитството му се оказа по-силно от инстинкта му да избяга.

Озова се в просторна, доста светла кухня, със светли мебели и огромни прозорци, които гледаха към улицата. От едната страна бяха кухненските уреди, а от другата, близо до прозореца, имаше маса и 6 стола. Стените бяха боядисани в жълто и оранжево, а подът беше застлан със светлокафяв килим. Дали тази къща беше негова? Или бяха под наем? Не знаеше. Нямаше никакъв спомен за съвместния си живот с тези хора. Дори не знаеше имената им. Беше се отказал да отгатва името на красивата си, хм, жена, а за момчето нямаше никаква идея от самото начало.

– Джери, вземи си млякото от микровълновата и започвай да ядеш, че ще закъснеем за училище!
– Добре, мамо.

Джери. Добре. Поне едното име го разбра. Докато умуваше над проблемите си, жена му беше направила кафе и му сервира чиния, пълна с палачинки. Имаше сирене, конфитюр, мед и шунка. При вида на всичката тази храна, Джони изведнъж осъзна колко беше гладен. Лакомо се нахвърли върху палачинките. Жената се скри някъде и той гледаше устата му да е винаги пълна, за да име извинение защо не говори с момчето. Джери. След малко тя се върна, облечена в елегантен бял костюм, с дамска чанта в ръка.

– Хайде, Джери, време е. – Джери тъкмо си беше изял корнфлейкса и стана от стола. Тя се наведе и целуна Джони:
– Чао, съкровище!
– Приятна работа, скъпа! – се насили да каже той.

Десет минути по-късно Джони остана сам в къщата. А сега какво?

  • http://svejo.net/comment/show/724896 Goddess_Monika

    Свежо: (thumb up)..

  • http://svejo.net/comment/show/724896 Goddess_Monika

    Свежо: (thumb up)..