известно време по-късно…

Път. Аромат, вероятно парфюм. Красиво залязващо слънце на фона на светлосиньо небе, което вече леко розовее. Наситенозелена поляна. Симпатично момиче на седалката до мен. Със сини очи. Светлокестенява права коса. Не много дълга. Приятно облечена. Лови окото. Главата ми е пълна с мисли. Повечето са неуловими – като пчелички в цветна градина – посягам да ги хвана, а те прескачат на следващото цветче. Малкото, които са достъпни, не са интересни. Твърде земни са. Искам да мисля за Нея. Искам да се борят в мен чувства на радост и тъга. На болка и удоволствие. Днес я целунах. И като че ли усетих колко невъзможна е нашата любов. Колко силна трябва да е тя, за да победи навика. Защо не ме боли? Не я ли обичам? Нима съм се лъгал? Или просто ‘приемам това, което не мога да променя’? Слънцето почти залезе. Момичето до мен заспа. Май е по-добре да спра да пиша, да се отпусна и да оставя мисълта си да се рее нависоко, където ще й бъде много по-приятно. Може да срещне там някоя любов, пък била тя и въображаема, и да се върне при мен по-щастлива и широко усмихната. Унасям се…

Малко доброта. Малко приятелска топлина, на която попадаш случайно у някой непознат. Перести облачета като юргани от пух. Не особено приятни спомени, които пропъждам пишейки. Мир. Топло и нежно спокойствие. Но не и сладникава, кукленска красота. Малки едноетажни къщи с червен покрив и пушещи комини. Малко. Докато ги опиша и вече не ги виждам. Но още ги чувствам – вълнуват ме. Леко ми са заглъхнали ушите. Точно на границата между приятното притъпяване на възприятията и плашещата глухота. Оранжева следа от преминаващ самолет. Глупави мисли в главата – писането като самоцел или като средство. Гоня ги. Не е важно. Нищо не е важно. Намирам се в малък свят, който се движи. Ту бавно, ту бързо. Всъщност все едно. В него ми е добре, не мисля за навън. Мисля за други неща обаче. Други бързи пчелички. Хоп! Хванах една. Бързо я питам какво мисля. Казва, че се чудя доколко се влюбвам в аромата и колко остава за самото момиче. Дали не е по-добре да не се парфюмираме, за да ни обичат заради самите нас? Май зависи от това доколко искаме да ни обичат заради самите нас. Това значи ли да ни познават? Приятната тръпка в стомаха свързана ли е със степента на познаване? Приятен сумрак. Приглушени гласове. Малко ми е топло. МОментна болка в лявото ухо, последвана от покой. Хриси. Защо Хриси? Заради аромата, достигащ до мозъка ми през ноздрите. Приятно чувство? Да. Доста приятно. Нещо повече? Не, нищо повече. Искам ли пак да видя Денни? Не знам. Защо? Много ми е далечна. Емоционално изтощение? Най-вероятно. Хареса ли ми целувката? Да, тя се целува страхотно. А Ива? Какво Ива? Май нищо. Тъмно. Едва виждам написаното. Очаквания за довечера? Не – много е далече. Някак нереално. Не мога да си представя дори почивката. Тя каза, че ме сънува понякога. Но няма смелост да изостави навика. Смисълът на живота? Удоволствието. Стремежът към него. Красотата на проблемите и красотата на решенията. Да избереш и да сгрешиш. Или да спечелиш. Да не оставяш някой да решава вместо теб. Ти да избереш плънката на пицата. Ти да избереш алеята, по която се разхождате. Ти да избереш да го зарежеш или да останеш, да обясниш или да избяаш. Да скочиш в басейна на живота или да си намериш оправдание и тати да ти купи пояс. да изядеш десет ябълки и един червей или да не знаеш що е ябълка. Да ближеш раните си, но да се опияниш от победата. Или да си намериш оправдание, да си стоиш на сигурно у вас и да не изгубиш нито веднъж. Но и да не спечелиш нито веднъж. Да живееш или да преживяваш.
Луната е бяла и наполовина пълна. Има и няколко лампи, които обаче едва светят – явно за да не събудят заспалите. Продължаваме по пътя си. Не знам дали пътуването щеше да ми хареса, ако нямаше цел. Отново аромата на Хриси. Ще й пратя sms.
Защо не ме дразни, когато Тя пуши? Защото я обичам? Или е нещо като със звука от рязане на зеле – с времето престанах да му обръщам внимание.

ноември 2003