Unflushable

Май трябва да се изкъпя!

Щото вече е август! И то май от една седмица. Не съм много убеден коя дата е, и затова и намерението ми за къпане е особено решително. Щото предния път като не бях много сигурен за датата и се оказа че съм подминал времето за къпане с 6 дни.

При такава ситуация вярвам всеки би ме разбрал, ако съм малко вкиснат. Във всеки смисъл на думата, даже мое да се обзаложа че усещам миризмата на вкиснало …. нещо си.

Проблема е … всъщност проблемите са два:
Първо. Мързи ме.
Всеки го мързи в тва няма нищо лошо. При мен мързела е един особен тип, просто ме мързи да стана. Виж стана ли вече няма проблем, всичко правя и по много, понякога даже с ентусиазъм. Майка ми има една реплика „Тежък съм бил на ставане”. Ся аз че съм тежък, тежък съм. Хора с по слаби нерви и склонни към преувеличаване даже биха се изказали че съм дебел. Особено хора дет не ме харесват, те откровено биха ме нарекли дебелак. Аз предпочитам да се смятам за умерено дебел, красив, в разцвета на силите си, както казва един летящ екземпляр познат от детските романи на една позната шведска писателка на детски романи.

Второ. Ами някво такова ми е. Не се подава на описание.
Седя си пред компютъра и слушам Сатриани (на тва му викам пич дет е шукар със китарата). Но това трябва да спре. Седенето пред компа де, не слушането на музика (не само щото Сатриани е пич и е шукар). Щото бачкаш на компютър, вкъщи пак компютър, и писва някво. Ся много хора биха казали „Глей го ся тоя дебелия, кфо се оплаква, все едно само той е така”. Но те грешат щото аз съм си аз, и за другите не ме еб… (засега няма да използвам акани думички, не е цензура или съм мноо възпитан, просто още не съм решил дали да ги използвам в тфа дет пиша). Та мисълта ми бе следната, както казва един добър мой приятел от един крайморски град, (тия не знам що толкова си държат на Бургас, град като град, сигурно щото не съм оттам не съм усетил чувството. Опитвах се де, даже един път от много опитване така се напих, че си скъсах късите гащи, опитвайки се да обърна едно трабантче. Как да е още смятам, че за тогава е виновна ракията не гащите.), та онова бургаско гъзе (тва ся дали е акана дума?) веднъж каза нещо, което не знам дали е осъзнал:
„Важното е друг да е виновен, щото иначе остава ти да си виновен, което е гадно за теб”
И тогава осъзнах, че всичко е в теб (имам впредвид мен, щото говоря за себе си за вас не знам как е). Живота си е твой и всичко има значение най-вече за теб, и хората на които държиш и обичаш. По-късно осъзнах и друго трябва да си спокоен. Всичко се плаща по един или друг начин, няма нужда да го плащаш със здравето си и с нервите си. Щото от досега, който имах работейки по болници стана ясно, че всичко мое да ти подменят без нервите. Та един съвет: пазете си ги.

Много се отклоних, друга ми бе мисълта не за къпането (което си е важно за всички подозирам). Исках да споделя какво стана, като се чудех каква занимавка да си намеря за да отложа ставането от креслото пред компютъра. Ми реших да се боцна в Интернет, не че толкова имам кво да правя ами ей тъй. И реших да видя на същото тва бургаско дупе сайта, не нам що така стана. То с него все такива ми се случват. Осъзнах че за текущото ми положение също е виновен той. Ся ще поясня:

Връщаме се с година и повече назад, пролетта някъде; и една жена дет ми спи в кревата от бая време насам (с нея се запознах заради един портиер дет гледаше „Дързост и красота”, ма тва е тема на друг разговор), та тя ми каза: „Искаш ли да отидем за уикенда до моето село” (то е град, ма аз и на мойто село му викам село пък то е град, поне на хартия де). А сега де! Истината е, че не исках. Тъкмо бях напуснал работа, същата тая дет ме задължаваше да обикалям по болници из страната, и да се занимавам със счупена апаратура. И се чувствах свободен, имах някви пари за два-три месеца, имах една дипломна работа да направя за да си завърша образованието и ми бе леко на душата. Това чувство мое да го разбере само някой дет напуска една заробваща работа и напълно осъзнава че следващите месеци преди да почне нова, ще са му последните наистина безгрижни и свободни дни на тая земя преди пенсия. Неописуемо е!

Та, в същото време въпросното бургаско пишлеме направи една съдбоносна постъпка, а именно покани ме на рождения му ден. Ходеше ми се! Последните няколко месеца нямах много свободно време, щото пък същото това момиче дет ми спи в кревата и през зимата ми взима завивката кат и стане студено, щото после мое да се оправдае с факта, че съм обичал студеното. Вярно предпочитам да ми е по хладно, и през зимата пак си спя само по боксери. Обаче има и моменти дет и на морж ще му стане студено и не е готино точно тогава да те лишат от завивката ти, възползвайки се от факта че няма да посегнеш на жена щото си кавалер. Как да е та тва момиче ме експлоатираше най-безжалостно през уикендите с разходки, чистене, покупки и шопинг. Последното е момента в който тя заявява, че иска да си купи НЕЩО и ти си принуден да се тътрузиш с нея по магазини и да казваш реплики от сорта на: „Да мила това ти стои добре”, „Не си напълняла глупости, объркали са му размера на тва”, „Не ми е омръзнало да се влача 5 часа по магазните с теб, търсейки няква митична дреха и накрая да не си купиш нищо”.

Пак се отклоних.

Та разбираемо е що ми се искаше да „скъсам синджира”. Единственото което седеше между мен и тоя хепънинг, бе ходенето на село. Надявам се всички биха ме разбрали, а тя да ми прости, че излъгах ама яко и си намерих повод да остана. Отидох на рождения ден и там осъзнах че нещата са се променили. Вече твърде рядко се виждах с хора, на които държах и никога ама никога купоните няма да са същите като в Студентски град. Пийнах малко, като успях междувременно да се изложа запознавайки се с една бивша състудентка, която много добре познавах, и новата и прическа и двете изминали години от последната ни среща, не могат да ме извинят (трябваше да спомена, че целия ми немалък досег с Бургас се основавана, вече споменавания ми колега от МЕИ-то), далеч не и колкото cсках, и реших да си ходя.

Дотук нищо интересно.

Именно. Нещото дойде после.

Прибирам се в квартирата, гузно ми е, самотно ми е. Обещавам си да не правя повече никога така (един рожден ден и един уикенд игра на Heroes не оправдават лъжата). И приятно пийнал решавам да си проверя пощата в 1 часа през ноща. И гледам един банер гласящ ,че една от най-големите компании в компютърния бизнес набира персонал за свой център в Източна Европа и крайния срок да си пуснете CV-то е утре. И аз нали се оглеждам с едно око и за работа, пък и ако си в чужбина Дамоклевия меч на казармата не ти е на главата и кандидатствах. И ме взеха. И на Коледа вече пиех чешка бира, ама не в България.

Следите ли ми мисълта: напускам работа-канят ме на рожден ден-оставам в София-виждам обява за работа-сменям инвайръмънта тотално.

Ся ако някой каже че в тоя низ от случайности шибания Бургас няма пръст, значи е бургазлии.

Сега да се върнем тотално на топика.

За тия дет не помнят припомням, че и аз забравих.

Седя-тряа се къпя-не ми се става-влизам в Интернет да отложа ставането-разглеждам сайта.

Та аз не се имам за носталгичен. Не мога да кажа че България ми липсва.

До днес!

Щото тоя педал да вземе и да си направи фото галерия на сайта, със снимки на приятели с кфо друго!

И ме хвана носталгията, кат видях Димо. Не знам що точно него, май щото тфа беше първата галерия дет отворих. Иначе Димо си е същия (поне външно) колега, дет помня, същия поглед със смеещи се пламъчета в очите (мамка му тва прозвуча педераски), малко по улегнал, с прителка (може би).

И почнах да редя снимки след снимки. Спомените се заблъскаха един след друг!

Боро! (само ти си непроменен)

Весо!

Драго! (Ако не бе той нямаше да мое да обърна онова трабантче)

Недялко!

Ася и Иван! (Имали дете! Баси! Честито! Още ме е срам че излъгах Ася веднъж, пък и двамата са мноо готини.)

БАХ МАЙКА МУ И ЗДРАВКО УСПЯЛ ДА ЗАДЪРЖИ ЖЕНА! Или поне докато го снимат!

Всички изглеждат променени. Иван е изгежда зрял (мое да е заради цайсите)! Петъо се е оженил! На всички живота тече към семейство и деца. Даже и Чакъров ще се жени!

И аз няма да мое да ида! Дорева ми се!

Искам пак да съм студент, да не мисля за работа, пари, да мачкам компютъра на Хероес и Ейдж, да ходя на купони, да си говоря с Gimly за жени и любовни неволи. Да се напивам периодично!

Да се качим в таратайката и да идем пак до Свищов, на гости на Весо и Здравко!

Да имам 2 лева в джоба и да съм доволен!
Осъзнах че това време не може да се върне! Добре прекарано или не то е в миналото, останали само само спомени за едни безгрижни и весели години!

Младежки дух и безгрижното време някакси бавно остава назад!

Искам да кажа ако сте студент, трябва да си прекарате колкото се може по хубаво тия години, иначе ще изпуснете много.

И ми стана мъчно! За България! За приятелите! За миналото време! За студентските години! За хората с които искам да се видя, а съм загубил връзка с тях!

За спомените!

Сатриани си взе китарите и отиде да свири на нечий друг комп. Пуснах Кени Джи да мъчи сакса.

Осъзнаването че се разделяш с много неща преминавайки от един период в живота си в друг!

И че за добро или лошо тва е живота и си тече!

Осъзнавам че все пак трябва да гледаш напред, аз ще се върна един ден в БГ, ще видя пак хората на които държа и заедно ще си припомним минали дни!
Осъзнавам и че Тетриса е единствената игра без бъгове дет знам!

Че Гънс правят музика само за слушане, не трябва да се занимаваш с танцуване за да ги слушаш!

Още мачкам компютъра на коя да е стратегия, ма вече не е същото!

Трябва да ходя да се къпя вече! След час съм на работа!

Gimly да те еба с тия снимки! Няма да мога да ти дойда на сватбата щото военните не спят и ме чакат! Ела ми на гости есента! Ще те те чакам!

Нямам какво друго да ти подаря!

Пускам Гънс и отивам под душа!

И ДА НЕ СИ ПОМИСЛИТЕ ЧЕ СЪМ СЕ РАЗЧУВСТВАЛ!

Брно

09.08.2006

Път. Аромат, вероятно парфюм. Красиво залязващо слънце на фона на светлосиньо небе, което вече леко розовее. Наситенозелена поляна. Симпатично момиче на седалката до мен. Със сини очи. Светлокестенява права коса. Не много дълга. Приятно облечена. Лови окото. Главата ми е пълна с мисли. Повечето са неуловими – като пчелички в цветна градина – посягам да ги хвана, а те прескачат на следващото цветче. Малкото, които са достъпни, не са интересни. Твърде земни са. Искам да мисля за Нея. Искам да се борят в мен чувства на радост и тъга. На болка и удоволствие. Днес я целунах. И като че ли усетих колко невъзможна е нашата любов. Колко силна трябва да е тя, за да победи навика. Защо не ме боли? Не я ли обичам? Нима съм се лъгал? Или просто ‘приемам това, което не мога да променя’? Слънцето почти залезе. Момичето до мен заспа. Май е по-добре да спра да пиша, да се отпусна и да оставя мисълта си да се рее нависоко, където ще й бъде много по-приятно. Може да срещне там някоя любов, пък била тя и въображаема, и да се върне при мен по-щастлива и широко усмихната. Унасям се…

Малко доброта. Малко приятелска топлина, на която попадаш случайно у някой непознат. Перести облачета като юргани от пух. Не особено приятни спомени, които пропъждам пишейки. Мир. Топло и нежно спокойствие. Но не и сладникава, кукленска красота. Малки едноетажни къщи с червен покрив и пушещи комини. Малко. Докато ги опиша и вече не ги виждам. Но още ги чувствам – вълнуват ме. Леко ми са заглъхнали ушите. Точно на границата между приятното притъпяване на възприятията и плашещата глухота. Оранжева следа от преминаващ самолет. Глупави мисли в главата – писането като самоцел или като средство. Гоня ги. Не е важно. Нищо не е важно. Намирам се в малък свят, който се движи. Ту бавно, ту бързо. Всъщност все едно. В него ми е добре, не мисля за навън. Мисля за други неща обаче. Други бързи пчелички. Хоп! Хванах една. Бързо я питам какво мисля. Казва, че се чудя доколко се влюбвам в аромата и колко остава за самото момиче. Дали не е по-добре да не се парфюмираме, за да ни обичат заради самите нас? Май зависи от това доколко искаме да ни обичат заради самите нас. Това значи ли да ни познават? Приятната тръпка в стомаха свързана ли е със степента на познаване? Приятен сумрак. Приглушени гласове. Малко ми е топло. МОментна болка в лявото ухо, последвана от покой. Хриси. Защо Хриси? Заради аромата, достигащ до мозъка ми през ноздрите. Приятно чувство? Да. Доста приятно. Нещо повече? Не, нищо повече. Искам ли пак да видя Денни? Не знам. Защо? Много ми е далечна. Емоционално изтощение? Най-вероятно. Хареса ли ми целувката? Да, тя се целува страхотно. А Ива? Какво Ива? Май нищо. Тъмно. Едва виждам написаното. Очаквания за довечера? Не – много е далече. Някак нереално. Не мога да си представя дори почивката. Тя каза, че ме сънува понякога. Но няма смелост да изостави навика. Смисълът на живота? Удоволствието. Стремежът към него. Красотата на проблемите и красотата на решенията. Да избереш и да сгрешиш. Или да спечелиш. Да не оставяш някой да решава вместо теб. Ти да избереш плънката на пицата. Ти да избереш алеята, по която се разхождате. Ти да избереш да го зарежеш или да останеш, да обясниш или да избяаш. Да скочиш в басейна на живота или да си намериш оправдание и тати да ти купи пояс. да изядеш десет ябълки и един червей или да не знаеш що е ябълка. Да ближеш раните си, но да се опияниш от победата. Или да си намериш оправдание, да си стоиш на сигурно у вас и да не изгубиш нито веднъж. Но и да не спечелиш нито веднъж. Да живееш или да преживяваш.
Луната е бяла и наполовина пълна. Има и няколко лампи, които обаче едва светят – явно за да не събудят заспалите. Продължаваме по пътя си. Не знам дали пътуването щеше да ми хареса, ако нямаше цел. Отново аромата на Хриси. Ще й пратя sms.
Защо не ме дразни, когато Тя пуши? Защото я обичам? Или е нещо като със звука от рязане на зеле – с времето престанах да му обръщам внимание.

ноември 2003

оставаха още два часа до края на работния ден. цели два часа. нямаше търпение да я види. бяха намислили да се поразходят в парка. харесваше му да са заобиколени от дървета и да се държат за ръце. а и там миришеше хубаво. погледна часовника. час и петдесет и седем минути. много бавно минаваше това време. поне да имаше работа… реши да прегледа сайтовете за новини. все щеше да има нещо, с което да позабавлява колегите.

четиредесет и три минути. навън се смрачаваше. май нямаше да е в парка. много жалко. знаеше, че тя не обича да се мокри и реши да й звънне да си вземе чадър.

- ало?

- здравей, миличка!

- здрасти!

- навън се смрачава, вземи си чадър.

- ало? много лошо те чувам!

- ало! чадър си вземи, че ще вали!

- алооо! какво каза?

- чадър! вали!

- добре, чао.

- чао.

много се дразнеше като стане така. знаеше, че тя не е виновна за скапаната връзка, но се изнерви. хрумна му нещо – ще пита шефа дали може да излезе малко по-рано и ще се разходи. може да й купи някое малко подаръче, за да я зарадва. шефът му не възрази и той вече беше навън. леко ръмеше, но не беше неприятно. бързо й избра една симпатична гривничка за крак и се запъти към мястото на срещата. щеше да пристигне по-рано, но не се притесняваше, защото тя обикновено подраняваше, а и там имаше доста магазини за разглеждане.

чакаше я вече половин час и започваше да се ядосва. вярно, че от часа на срещата бяха минали само десет минути, но това не променяше факта, че киснеше тук от трийсет. беше разгледал всички магазини, в някои влезе даже по два пъти. огледа се сигурно за стотен път и най-после я видя. опита се да се успокои и си каза, че трябва да я изслуша първо преди да й се кара, че е закъсняла.

***още цели два часа докато го види. вече си беше приготвила тоалета. знаеше, че ще я хареса – специално беше избрала любимите му дрехи. вече не й се стоеше вкъщи. реши да се поразходи, да си купи някоя дрешка и да отиде на срещата двайсетина минути по-рано, просто за всеки случай. излезе от сградата, повървя пеш до следващата спирка на трамвая и зачака.

слезе две спирки по-рано и влезе в първия магазин. беше голям магазин на три етажа. реши да ги гледа отгоре-надолу. тъкмо беше стигнала да най-долния, когато телефонът й звънна.

- ало?

- здравей, миличка!

- здрасти!

- на—ава——дър!

връзката беше ужасна!
- ало? много лошо те чувам!

- ало! —-вали!

- алооо! какво каза?

- чадър! вали!

- добре, чао.

- -ао.

цялото й настроение се скапа. излезе бързо от магазина и хвана такси. имаше около 40 минути да се върне до вкъщи и да вземе чадър. таксиметровият шофьор караше бързо, но имаше доста път. след около 20 минути стигнаха. тя му каза да я изчака и се качи за чадъра. доста рови, но накрая го откри. слезе долу и се върнаха обратно в центъра. погледна часовника си. вече закъсняваше с пет минути. плати на таксито и излезе. мислено съжали, че не се реши просто да купи един чадър – щеше да й излезе по-евтино. но станалото – станало. забърза към мястото на срещата. той вече чакаше.

***

- здравей!

- здрасти!

- отдавна ли ме чакаш?

- не, преди малко дойдох.

- донесох ти чадър.

- не ми трябва, то не вали силно.

- нали ми звънна да ти донеса?

- да, ама то не вали много, мога и без.

- уф!

- какво?

- нищо, няма значение.

- добре, щом не ти се казва. купих ти нещо.

- мерси, хубава е.

- харесва ли ти?

- да.

- защо не се усмихваш?

- усмихвам се!

- не е вярно.

- какво ще правим?

- ти кажи!

- мислех, че вече си измислил нещо.

- уф, все очакваш от мен да измислям.

- не е вярно – последните три пъти аз казвах къде да идем.

- добре, айде ще те заведа на кафе.

тръгнаха мълчаливо. държаха се за ръце. тя беше под чадъра, той – не. всеки потънал в мислите си. дали й хареса подаръка? защо ме накара да се разкарвам толкова за тъпия чадър, като даже не го ползва? дали ми е сърдита за нещо? знае ли колко много правя за него? знае ли колко много правя за нея?

знаеше, че може и сам да оправи разклонителя. не му трябваше професионалист. все пак беше учил в техническо училище. не че научи нещо. но все един разклонител може да поправи.

изчака я да тръгне на работа. нищо нямаше да стане ако тя беше тук. само щеше да му

(трябва да извикаш електротехник)

мърмори. трябваше му спокойствие.

отиде до железарията. купи поялник, отверки, клещи, изолирбан, тел, кабел и нов щепсел. не знаеше дали му трябва всичко това, но не искаше да прекъсва работата. прибра се и нареди всичко на масата. по средата сложи разклонителя. избра подходяща отверка (добре, че купи шест) и разви болтовете. липсваше му нещо. направи си силно кафе без захар и започна. бавно и внимателно разви първия болт. после втория. за третия използва повечко сила. всичко вървеше добре. след малко разклонителят лежеше на части пред него. огледа критично обгорените кабели и видя къде даваше на късо. изряза и оголи наново жиците. разглоби и щепсела. повтори операцията с оголването. провери с мултимера дали не е прекъснат някъде кабела. всичко изглеждаше наред. започна да намества отделните жички обратно по местата и се усети, че не беше записал кой цвят жица къде стои. замисли се. имаше ли значение? по-скоро не. за всеки случай пусна в гугъл въпроса и се зачете. на третата страница от резултатите най-после намери нещо по темата. явно нямаше голямо значение, но все пак последва инструкциите. докато с едната ръка държеше капака на разклонителя, с другата придържаше жиците, а третата трябваше да завива болтчетата. хубаво, ама трета нямаше. трудна работа. опита с крак да придържа, после с уста. накрая успя някак да закрепи жиците и набързо зави всички болтове. с щепсела се справи малко по-лесно. включи го в контакта. свърза нощната лампа за тест. мислеше да включи лаптопа, но лампата му се видя по-евтина. светна. беше горд със себе си! прибра останалите части в шкафа и си сипа чаша кола. мислено преживяваше триумфа си. как щеше да й каже довечера аз нали ти казах, че не ни трябва техник? седна на компютъра и се логна в играта.

няколко часа по-късно тя най-после се върна. той се втурна да я посрещне на вратата. взе торбите с покупките от ръцете й и каза:

- здравей!

- здрасти!

- оправих разклонителя!

- а, добре.