Unflushable

- What up, Peter?
- I wonder if these towers would stand another attack. The aliens are getting stronger.
- Go take some sleep, I’ll take it from here.
- Alright. But be careful! We have only three sheep left.
- I will.

Peter took Jared’s advice and paced towards his house. It was a nice two-story house on the top of the hill. Peter had had abandoned it once before – back when the attacks started – but he then returned when they realized the only valuable thing for the aliens were the earth sheep.

Jared was standing alone in the middle of the corn field. The only noise was the quiet buzz of the ion tower. There was no wind. There were no aliens either. Not yet, at least.

He was 34 and once a software engineer. He was tall, skinny, with brown hair and blue eyes. He was wearing a khaki t-shirt and half a dozen grenades strapped around his belt. They had learnt the hard way the guns didn’t work against the aliens. Not that the grenades would do a lot of damage. If it weren’t for the towers they all would have been long dead.

The sheep were asleep. Maybe that was why the aliens had stopped coming. Jared wasn’t afraid though. Not since the scientists came up with the flame tower. It was so powerful he sometimes wondered why they even bother to build other towers. But that was not his call to make. He was just a spotter – when the boss decided to build a tower, it was his job to show the exact spot to the builders. And from time to time he had to redirect some of the towers so they would deal max damage. It wasn’t a hard job and he was happy with it.

As he was thinking about his responsibilities he fell asleep near the sheep. The aliens started the attack and the towers began firing. He had had heard these sounds so many times he didn’t wake up.

A half hour passed until someone finally woke up. It wasn’t Jared though. One of the sheep – the biggest one – stood up and smelled the air. It didn’t like the smell of napalm that early in the morning.

Our hero did not wake up even when the unthinkable happened – one of the aliens managed to go by the towers and reached the sheep. Either it was in a hurry or didn’t care cause it took Jared instead of a sheep. As they were slowly floating in the air heading towards the mothership Jared opened his eyes. And immediately closed them. He couldn’t believe what they were telling him. He tried one more time. Yes, it was true. He was indeed flying.

He looked down and for a few moments his heart was filled with pride – the towers looked amazing from up here. Then he remembered it were these same towers which failed to defend him tonight and he became angry. And just a bit afraid. He had never heard of anyone being captured by the aliens and taken to one of their spaceships. As far as they knew, aliens didn’t even see them – they could only see in sheep. Poor hungry aliens must had been desperate to take something else than a sheep to their ship. Damn flame towers! Jared tried to think about something else besides the various gruesome death-scenarios he had been playing in his head for the past 20 minutes, but he couldn’t. He looked up and saw the mothership fast approaching. It all will be over soon enough, he thought – one way or the other.

They finally arrived at the mothership and the shuttle just dropped Jared in a field. He was surprised at first but then he realized the drop point was sheep’s natural habitat. As far as his eyes could see there was nothing but grass. It was a fine grass too. It was a little strange that the aliens would go to such extent to make the sheep’s life more comfortable, but all became much clearer when Jared saw a sign that said „Lancaster meadows“ – apparently the aliens had just taken a huge chunk of earth and had put it there. Jared looked around. There was no one. Just grass and a distant sound of sheep bleating.

Окей, знам, че спрях да те занимавам с литературните си напъни преди време, но това не е защото реших да те оставя на мира, а защото взеха да стават много нарядко и не особено добри – дори за четене в тесен приятелски кръг (приятели сме, нали?). Обаче паралелно реших да се пробвам да пиша на английски – главно покрай готините предложения за самопубликуване на Амазон. Разбира се, като всеки нормален човек, още преди да напиша 2 страници и виждах новата си къща, която ще купя с парите от първия си роман.

Първото, което написах, е нещо като секс разказ, та не ми се пуска тук – ако толкова настояваш да четеш нещо такова, пиши ми един коментар. Беше по-скоро тренировка, та само го споменавам.

После покрай яката игра Tower Madness (за iPhone), която по едно време разцъквах почти нон-стоп в специалното ми време (wc-heroic, както още е известно) и дори от време на време през останалото време, ми хрумна да напиша история с овце. Освен, че е с овце, тя е още с извънземни, а има дори и хора. Който е играл Tower Madness, има известна представа, който не е – няма. Обобщих. Като начало идеята беше да пиша разказ(че) и да го пусна в култовото списание ctrl+alt+defeat, но след като минах лимита думи, който ми беше поставен от главния редактор, и още бях на завръзката, идеята пропадна. Което значеше, че явно ще пиша роман или поне повест.

Друг интересен момент в цялата история е, че около 80% от написаното досега е писано на iPhone-а ми. Ползвам приложението PlainText, което се доближава максимално до gedit или – за тези, които не са чували за Ubuntu – до notepad. Има приятната екстра да се sync-ва с dropbox, та всяка написана буква се праща в облака и мога да си пиша на любимото място и после да продължа на компютъра (което се случва рядко) или пак на същото място следващия път (много вероятно). Или пък в леглото. А може дори на iPad-a ми, стига да имах такъв. Anyway, това обаче означава, че играя доста по-малко на играта и историята се отдалечава все повече от началния замисъл. Което е по-скоро нещо хубаво, мисля аз.

Понеже не се знае колко време още ще се мотам с тази история и дали изобщо някога ще я довърша, мисля да я пусна тук глава по глава. По този начин ще получа малко критика, което никога не е лошо. Имай предвид, че това е нещо като алфа версия, та не очаквай изпипана история. На места не са ми хрумвали подходящите думи на английски и или съм замествал с нещо малоумно или с нищо. Feel free да даваш съвети и поправки, хем да има чие име да сложа после вътре в книгата в секцията благодарности.

Досега имам написани 4-5 глави, та първите 4-5 поста ще се появят сравнително бързо (само трябва да ги прочета още веднъж и да ги пейстна). По-натам нищо не обещавам. Опитвам да пиша само като имам вдъхновение и време, което не е особено добра идея, щото така почти не пиша, та ще трябва да променя стратегията си. С пускането на творението си в блога опитвам точно това.

Още нещо. В началото помолих дизайнерката Стели Филева, с която работим над някои от приложенията напоследък (например World of Luck), да ми направи една картинка с извънземно и овца, която да ползвам като картинка към разказа в списанието. Нейното творение виждаш тук. Мерси, Стели.

Новото ми приложение, за което писах наскоро, се сдоби с промо видео. Ето го:

Ако по някаква причина не харесваш youtube, може да го гледаш във vbox:

World of Luck promo

Видеото е дело на Киро и Деян от Clapboard Film Studio, които са автори и на няколко много яки късометражни филма (писах вече за някои от тях). Благодаря!

Неделя е. Пия сутрешното си кафе заедно с прекрасната си съпруга. Пред нас е купчината с приятно ухаещи палачинки. На масата има всичко, което бих използвал за пълнеж за палачинки – настърган кашкавал, натрошено сирене, нарязани на кубчета салам и луканка, мед, сладко от ягоди, сладко от череши, течен шоколад. На масата още има две бутилки кока-кола – едната е лайт – и две кутии портокалов сок – единият е с парченца портокал.

Слагам бучка захар в кафето и разбърквам с лъжичката, докато с другата ръка по навик посягам за късметчето в чинийката. Няма късметче. Бързо се сещам, че мога да изтегля виртуално такова без да ставам от масата. Изкарвам си телефона от джоба и го отключвам. Жена ми се мръщи.

- Не може ли да не чатиш поне по време на закуската? Неделя е, могат да те изчакат малко!

- Тегля си късметче, скъпа.

Не вярва. Приближава стола си към моя и гледа през рамото ми докато отварям World of Luck.

May life throw you great loot today

- Това пък кво значи?

Изкушавам се да й кажа „It’s a WoW thing. You wouldn’t understand.“ но се отказвам. Това е едно от онези неща, които звучат добре само в главата ти.

- Значи, че ще ми върви с плячката в WoW.

Мълчи и се мръщи. Мога да прочета по лицето й какво минава през главата й. Чуди се дали да каже за пореден път, че иска да използваме приятното време за разходка или просто да се примири. Колебая се дали да я успокоя, че нямам намерение да играя цял ден, но се спирам. Не винаги успявам да не играя. Особено ако предизвикателството на деня си струва. Цъкам на щита с надпис „Dare“ и чета:

Доплаква ми се като си помисля в какво състояние са торбите ми. Май наистина няма да има разходка. Не и днес.